Въпреки настроението си, Сабрина се обърна, за да я погледне. Инстинктивно проследявайки погледа й, Дейн направи същото. И точно тогава чернокосата красавица погледна към тях и се спря, заела театрална поза. Сабрина не беше сигурна какво точно се случи в следващия миг, само почувства шока от това — като мълния, която пада в краката й.
Дейн стоеше като гръмнат, инстинктивно пусна ръката на Сабрина, а лицето му пребледня като платно под златистия му загар.
Реакцията на жената не беше толкова очебийна, но все пак не можа да остане незабелязана. Тя остана притихнала за миг, невъзмутима и сдържана като кралица. Само повдигна едната си черна, извита вежда и после бавно я отпусна. Сабрина почувства силата на нейната красота, като че ли беше някакво природно явление — силен вятър по време на буря или стремителен буен поток, придошъл от топящите се снегове през пролетта. Но имаше и още нещо, нещо, което тя не можеше да схване толкова лесно — някакъв неопределен полъх, който витаеше около жената, заедно с аромата на парфюма й.
— Гледай ти, какъв късмет! — каза жената провлачено, с ясно изразено южняшко наречие, което й отиваше също така добре, както и всичко останало. — Дейн Морган! Да вярвам ли на очите си?
Дейн хвана отново ръката на Сабрина и като я стисна достатъчно силно, за да й остави белези, започна да я дърпа, като че ли ги застрашаваше някаква невидима, но смъртоносна опасност. Изненадана, Сабрина залитна към него, без да може да се движи. Усети как през тялото на Дейн премина силна тръпка. Той си пое бавно и дълбоко въздух, като че ли цялото му същество се стегна, за да може да се справи с нещо. Стоеше неподвижен, пръстите му отпуснаха бавно ръката на Сабрина и тя увисна надолу. Начервените устни на жената се извиха в лека усмивка и веждата й отново се повдигна, като че ли задаваше някакъв мълчалив въпрос. Тя само бегло погледна към Сабрина, цялото й внимание беше насочено единствено към Дейн. Очите й имаха прекрасен порцелановосин цвят, обградени с черни като нощното небе над пустинята мигли.
— Казаха ми, че всеки, който е „нещо“, идва в Денвър тези дни. Сега си мисля, че това е истина.
Застанал неподвижно, Дейн все още не бе в състояние да отговори. До него смутена чакаше Сабрина. Обладана от силна вътрешна тревога, тя се опитваше да проумее положението.
Жената отново се засмя рязко и сви рамене в отговор на мълчанието на Дейн, като че ли искаше да покаже своето добродушие и великодушие. Тя погледна през разголеното си рамо към заобиколилите я мъже и като се нацупи, каза:
— Мислех, че Медуза бе тази, която превръщаше мъжете в камък, а не Цирея.
Едва тогава, като че ли спомнила си със закъснение, тя се обърна към Сабрина и със снизхождение протегна красивата си, облечена в бяла ръкавица ръка, за да се запознае с нея.
— Тъй като, изглежда, че Дейн е забравил добрите си обноски, позволете ми да ви се представя.
Гласът на жената беше съблазнителен, галеше като кадифе, като летен ветрец, полъхващ през цветовете на магнолиите в нейния роден край. Провлаченият начин на произнасяне на думите беше дори по-ясно изразен от начина, по който говореха в родната Вирджиния на Дейн.
— Аз съм мисис Тара Морган.
Сабрина протегна ръката си. Пръстите й докоснаха облечената в ръкавица ръка на жената. Тя потрепери от внезапно обзелия я шок.
Думите и името й казваха на Сабрина по-малко, отколкото това единствено кратко докосване. Излъчването, което витаеше около нея, не беше вече неизвестно. Пред Сабрина стоеше един истински дявол — противен, дебел и пухкав като крем от разбит каймак, студен като ледения нощен вятър през зимата. Сабрина не можеше да попречи на неволното отдръпване на ръката си или на това, че инстинктивно потърси закрилата на Дейн.
Това неволно движение като че ли разруши магията, която държеше Дейн неподвижен през изминалите няколко минути. Той сграбчи ръката на Сабрина и се обърна към стълбището, като я бутна да върви пред него. Зад тях отново се разнесе очарователният смях на Тара. След миг те бяха вече на горния етаж и не можеха да го чуват повече. Мислите на Сабрина се въртяха в главата й, без да може да ги подреди. Чувстваше се замаяна и объркана, като че ли беше изтръгната от дълбок сън. Точно пред себе си тя видя познатата врата, същата стая, в която беше настанена преди, само че с нов месингов номер, който блестеше в златисто, осветен от бледата светлина в коридора.
Дейн дори не се спря, а само я бутна към вратата и продължи да върви надолу по коридора.
Точно навреме тя излезе от състоянието си на обърканост, обърна се рязко и се затича след него.
— Дейн, чакай! — хвана го за ръката тя.