Той, изглежда, не я чу. Дори не намали хода си. Тя го държеше упорито за ръката, опитвайки се да го спре.
— Дейн!
Той усети, че го държи и се обърна към нея, но Сабрина имаше чувството, че не я виждаше.
— Дейн, чакай! — опитваше се да постави в ред мислите си тя, тъй като имаше толкова много въпроси, които нямаха отговор. — Недей…
— Остави ме, Сабрина. Засега просто ме остави да отида в стаята си.
— Дейн, кажи ми само едно нещо тогава. Тя твоя съпруга ли е?
— Моя… Господи, не, не е това. Тя е съпруга на моя брат. Той я намери в Джорджия и се ожени за нея.
Сабрина стоеше и мълчеше. Знаеше, че отминава ценно време, което нямаше право да губи. Тара… Беше чувала и преди това име. И Майкъл. Мозъкът й работеше бързо, опитвайки се да си спомни всичко по-ясно. Бракът на Майкъл. Дейн й беше казал нещо за тях, но какво? Кога? Много, много отдавна. Имаше чувството, че внезапно се беше снабдила с всички необходими елементи от мозайката, но нямаше идея как да ги подреди.
Стоеше безпомощна, мълчалива, като се взираше в лицето на Дейн, което оставаше в сянка. Осветлението в коридора на горния етаж беше слабо. Що се отнасяше до това, „Златният орел“ не се беше променил. Ако имаше повече светлина, тя можеше да прочете написаното в очите на Дейн… Освен ако, помисли си тя, като потрепери неочаквано, все пак не беше толкова сигурна дали искаше да го прочете.
— Дейн, аз… — Сабрина поклати глава. Дейн вече беше освободил ръката си от нейната. Тя не можеше да го принуди да остане с помощта на физическа сила. — Съпругата на твоя брат… Майкъл? Майкъл също ли е в Денвър?
— Майкъл… умря. Тара му… изневеряваше и накрая той се обеси.
— Но ти… Защо… — твърде късно, Дейн се беше обърнал и вече бързаше надолу по потъналия в сянка коридор.
Сабрина тръгна инстинктивно след него. После се спря. Тя стоеше неподвижна в празния коридор, след като му беше позволила да си отиде. Тара. Тара. Тара. Името отекна в съзнанието й веднъж, след това още веднъж, и още, и още, ехтейки като погребален камбанен звън в душата й.
А толкова малко време имаха още на разположение, мислеше си мрачно тя. Той й беше запазил място в дилижанса, който утре сутринта заминаваше на Изток. „Мисли, по дяволите! Мисли, Сабрина! — заповяда си тя. Имаш всички късчета от мозайката. Просто разбери кое къде трябва да поставиш, за да получиш картината!“
Като си пое бавно и дълбоко въздух, тя се обърна и тръгна към стаята си. Ръката й трепереше, когато застана пред вратата и повдигна ключа, за да я отключи — само миг по-рано същата тази ръка бе държала неговата. Много преди да се съмне, тя трябваше да намери отговорите на всички въпроси…
Глава 19
Сабрина стоеше във ваната вече цял час. През цялото време размишляваше, докато водата бавно започна да изстива. Това беше любимата й привичка, макар че не се беше възползвала от нея от доста време. Когато водата стана по-хладна, съзнанието й се отпусна и проясни и парченцата от мозайката започнаха да намират съответните си места.
Дейн й беше говорил преди за брат си и Тара, но само веднъж, по време на виелицата в онзи далечен ден в Скалистите планини, когато й беше подарил любовта си, името си и я беше посветил в удоволствията на любовта.
Тук, в Денвър, Тревис Брюстър беше споменал нещо за скандала, който засягаше фамилията Морган от Вирджиния. И сега, след като видя Тара, след като видя реакцията на Дейн преди малко, Сабрина мислеше, че можеше да отгатне останалото.
Преди година и половина в лагера на чейените Бягащия вълк беше казал нещо за втората си жена: „Лице на ангел, но душа на дявол.“ Независимо дали бяха представители на бялата раса, или на индианците, хората си бяха хора и жената от племето на чейените и Тара си приличаха като две капки вода.
Защо ли беше дошла тук Тара? И какво искаше? Сабрина се намръщи разтревожена от собствения си въпрос и се потопи по-дълбоко в хладката вода.
Дейн. Това, което искаше Тара, беше Дейн Морган. И тъй като тя и Дейн се бяха отчуждили един от друг, Сабрина й предоставяше чудесна възможност за това. Още по-лошо, ако тя заминеше утре с дилижанса за Сейнт Луис, а Дейн вземеше този за Сан Франциско…
— Мисис Морган?
Едно почукване на вратата прекъсна мислите на Сабрина. И толкова по-добре, призна си тя, тъй като последното й откритие не я правеше особено щастлива.
— На ваше име има изпратени пакети, мадам. Бихте ли се разписали, че сте ги получили, моля?
— Да, аз… един момент — разбърза се Сабрина. Тя направи гримаса към купчината мръсни дрехи, които лежаха на пода, но се пресегна и ги взе, за да ги облече. Беше ги носила прекалено дълго, за да бъде сега толкова придирчива. Освен това нямаше друг избор. Едва ли можеше да отвори вратата чисто гола. — Да?