Беше се научила да взима някои предпазни мерки през изтеклата година и затова не свали желязната верига, когато открехна вратата.
— Съпругът ви нареди да донеса тези неща за вас. Надявам се, че ще ви стоят добре, мадам. Той не беше съвсем сигурен какво точно ще искате или от какво имате нужда.
Половин дузина кутии лежаха на пода в мрачния коридор, а имаше и още един голям пътнически сандък с кожени ремъци, боядисан в светлосиньо.
— Ето, мадам. Подпишете се тук.
Сабрина повдигна жълтеникавия лист по-високо, за да може да вижда в слабата светлина. Улисана в мислите си, тя не беше чула първите думи на младия човек. Мисис Дейн Морган беше името написано на бележката, която й предлагаха да подпише. Това я учуди и развълнува по един неописуем начин. Известно време тя остана неподвижна, като само се взираше в хартията, после много бавно написа името си.
— Благодаря — каза тихо тя, намерила най-после гласа си. — Аз… аз трябва да ви дам нещо за…
— Няма нужда, мадам — каза той и на лицето му се появи усмивка. — Вашият съпруг вече имаше грижата за това — той е един много щедър човек.
— Да, той… — спря се Сабрина и сви рамене, изразявайки съгласието си. — Дейн се грижи за всичко… освен за себе си.
Младият човек я изгледа озадачено и после кимна малко стеснително с глава. Сабрина се помъчи да се усмихне, за да прикрие затруднението си, и после отново благодари. Забеляза, че зад нейните кутии лежаха още половин дузина други, които не беше видяла преди. За Дейн може би?
Очите й най-после свикнаха с оскъдната светлина в коридора. Да, сега тя видя жълтата бележка, която беше залепена на капака на горната кутия: Мистър Дейн Морган, стая 38.
Това, което видя, й беше достатъчно. Сабрина взе бързо решението си. Нямаше да замине за Сейнт Луис утре сутринта. Не и след като Дейн щеше да отпътува за Сан Франциско. Тя не знаеше как и къде, но беше напълно сигурна, че те двамата трябваше да бъдат заедно…
— Мистър Морган? Пакетите ви, сър.
Никога, мислеше си сковано Дейн, почукването на вратата не беше идвало в по-подходящ момент. За разлика от Дейн, погледът на Тара стана леден и усмивката й помръкна. Той се опита да скрие удоволствието си, както и факта, че потръпна леко, когато минаваше покрай Тара, която беше седнала на леглото му.
За разлика от Сабрина, той не беше взел предпазни мерки, не беше поставил веригата на вратата и Тара се беше вмъкнала вътре, преди той да успее да реагира навреме и да не я пусне да влезе. Когато я беше помолил да си отиде, тя само се беше изсмяла тихо, беше повдигнала едната си вежда и беше седнала небрежно на края на леглото.
Сабрина беше написала името си за пръв, а може би и за последен път като негова жена. Беше едно внезапно хрумване от негова страна, което той не можеше да си обясни. Беше я регистрирал в хотела като мисис Дейн Морган — някакво последно поддаване на любовта, от която като че ли не можеше да се отрече дори сега, когато тя му носеше само болка.
— Твоята съпруга?
Не беше разбрал кога Тара беше станала от леглото и го беше последвала до вратата. Тя стоеше на сантиметри зад него и четеше бележката, която младият човек държеше в ръка. Той трепна и се обърна намръщен към нея. Това не засягаше Тара и не беше нейна работа да се бърка в неговите неща. Нямаше намерение да й обяснява тази объркана ситуация.
— Да — каза той. — Моята съпруга.
Удивена, Тара само разтвори широко сините си очи и погледна така, като че ли всеки момент щеше да прихне.
— Две отделни спални? — тя повдигна недоумяващо разголените си снежнобели рамене. Всичко, което правеше, всяко нейно движение беше поразително, красиво и женствено. Въпреки изминалите години, Тара не беше изгубила нищо от своя чар.
Дейн сви устните си, протегна мълчаливо ръка, за да подпише бележката на момчето и като смънка благодарности, го изпрати да си върви. Той дори не си направи труда да внесе пакетите в стаята. Остави ги там с намерението да ги прибере по-късно.
— Какво точно искаш от мен, Тара? — попита той, като се обърна бавно с лице към нея.
— Какво точно искаш да ми дадеш? — прошепна Тара, като пристъпи към него. Тя не повдигна порцелановите си сини очи, защото шокът и сътресението от факта, че той вече имаше съпруга, изискваха малко повече време, за да бъдат прикрити. Нима онова трогателно малко парцаливо нещо, което Тара беше видяла да виси на ръката му във фоайето, наистина беше негова съпруга? Онова отвратително мръсно същество? С разбъркана, невчесана коса? С почерняла от слънцето и вятъра кожа? Невъзможно! Никой от фамилията Морган не можеше да вземе това нещо за съпруга! Тя повдигна ръката си и докосна рамото му, като му се усмихна леко, усещайки как той трепна под пръстите й. Не, тя не беше изгубила въздействието си върху него — поне не напълно. Беше очаквала да се съпротивлява малко в началото.