Тара остави ръката си да лежи на рамото му една дълга минута, после я спусна бавно надолу по стегнатите мускули на гърдите му. Отделни спални, мислеше си тя. Каква наивна глупачка трябва да е това момиче! Никой мъж толкова привлекателен и страстен, като Дейн, не можеше да бъде задържан от една безразлична жена.
— Прости ми грубата откровеност, Тара, но аз те познавам твърде добре. Съществува една цена, която трябва да бъде платена. Винаги я е имало. Но аз нямам намерение да плащам за това, което брат ми направи.
— Майкъл — намръщи се леко тя — не разбра…
— Не. Той разбра, и то твърде добре. Както и аз.
— Добре… — въздъхна тя, съзнавайки ясно, че млечнобелите й гърди, които се показваха от дълбоко изрязаното й деколте, се издигаха и спускаха съблазнително в унисон с въздишката й. За миг те опънаха атлазената й рокля, затъмнявайки малката падинка, която лежеше между тях. Дори това леко движение привличаше инстинктивно очите на мъжете. Тя знаеше, че Дейн беше забелязал прелестите й, въпреки че не го показа нито с думи, нито с жест. — Животът ми не беше лесен, след като Майкъл… след като Майкъл…
— … се обеси? — завърши мрачно вместо нея Дейн.
Тара имаше благоприличието да се изчерви леко, но не се помръдна.
— Едва ли аз съм виновна за това — възрази тя.
— Боя се, че по този въпрос няма да постигнем съгласие.
— Както и отвратителният начин, по който твоето семейство се отнесе към мен, Дейн. Заминах без пукната пара в джоба си. Репутацията ми беше съсипана и аз нямах друг избор, освен да изкарвам прехраната си като актриса.
— Каквато винаги си била, доколкото си спомням.
Дейн можеше да приказва каквото си иска, помисли си Тара. Ръката й продължаваше да гали раменете му и усещаше как той потръпваше под милувката й. Винаги я беше желал. И все още я желаеше. Усети как мускулите му внезапно се напрегнаха и след миг той се дръпна настрани. Направи една крачка и се обърна намръщен с лице към нея.
— Като че ли се отклонихме от темата на нашия първоначален разговор, Тара. Питах те какво точно искаш от мен.
— Научих от… клюките, които съпътстват всяка театрална трупа, че си създал нещо като империя в Сан Франциско. Двамата с теб можем да я… споделим, нали? Заедно с… другите работи?
— Дейн? Скъпи, облече ли се за вечеря?
Сабрина беше намерила вратата открехната и беше чула достатъчно от разговора, преди да я отвори широко и да влезе вътре.
Тара се обърна, погледна я и на красивото й лице се изписа изненада. Дриплата беше станала принцеса! Златистата й коса блестеше, а сапфиреносинята й атлазена рокля подчертаваше стройното й тяло.
Сабрина се опитваше отчаяно да прикрие ледения страх, който караше кръвта й да замръзне, сърцето й да бие като лудо, а стомахът й да се свива от болка. Тя протегна неволно ръката си, за да хване ръката на Дейн, молейки се мълчаливо той да не я отблъсне.
Дейн не се отдръпна, Тара беше тази, която свали ръката си от рамото му.
— Няма значение — каза тя, като се усмихна, мина покрай Сабрина и тръгна към отворената врата. Усмивката — Сабрина го знаеше много добре — беше предназначена за Дейн, а не за нея. Беше усмивка на жена, готова да чака търпеливо да настъпи нейният час. — Наистина не мога да остана повече. Трябва да се явя на сцената в осем часа. Приятна вечер.
Едва когато тя излезе, Сабрина разбра, че беше притаила дъх. Тя го изпусна рязко и после си пое въздух, усещайки тежкия парфюм на Тара като отровни изпарения, които изсушаваха дробовете й. Тя все още държеше ръката на Дейн и се тресеше толкова силно, че даже не разбра в началото, че той също трепереше.
Трябваше да го пусне, но не можеше. А и той не правеше опит да се освободи.
— Дейн, аз… — Сабрина погледна към него. Той стоеше неподвижен и я гледаше. Лицето му беше бледо като платно, почти толкова бледо, каквото беше в планините на Ню Мексико, когато се беше чудила дали той ще оживее. Не можеше да види добре очите му, тъй като светлината в стаята беше слаба. Усещаше само, че се бяха впили в нея. — Аз… аз трябва да те попитам… — Беше стегнала корсета си прекалено много, помисли си тя. Точно сега, когато трябваше да си поеме дълбоко въздух, за да може да продължи, й се струваше, че ще припадне. — Трябва да те попитам…
— Недей. Не е нещо, за което искам да говоря. Малко са хората, които приказват само за да задоволят нечие празно любопитство, Сабрина.