Сабрина предпазливо погледна към Дейн за пояснение.
— Вода, няколко лечебни билки и преварена мас от бизонски мозък — преведе Дейн. — Лекарствата, които чейените биха използвали, за да превържат ръката ми.
— О! — За миг това беше всичко, което можа да каже. Сабрина сдържа гримасата, която бе готова да се появи на лицето й при думите „мас от бизонски мозък“, с цената на големи усилия. Но беше доволна, че бе настояла сама да види ранената ръка на Дейн. Очевидно смятаха, че това задължение се пада на индианката. По всяка вероятност сред тези диваци нямаше лекари. Сигурно очакваха тази работа да се върши от „жените“ на воините и ако Сабрина бе отказала да поеме това задължение, вероятно щеше да предизвика подозрението им.
Сабрина се обърна колебливо към Дейн, чудейки се с какво да започне. Предполагаше, че сигурно първо трябваше да му помогне да си свали ризата, но въпреки това се колебаеше.
Дейн развърза ремъчетата на ризата си и понечи да вдигне ръце, за да я свали, скърцайки със зъби от подновената болка. Сабрина бързо се приближи към него и спря ръцете му. Макар лицето й да пламтеше от смущение, в очите й се четеше решителност.
— Дай ми ножа си, Дейн. Първо ще се опитам да разрежа този ръкав — рече тя.
Дейн се подчини, като повдигна иронично вежди при вида на Сабрина, стиснала здраво ножа за дране на кожи.
— Дали мога да ти се доверя с това нещо в ръка?
Сабрина почувства, че въпреки волята й едното ъгълче на устата й се изкривява в ответна усмивка.
— Искаш да кажеш, че за първи път имам право на мнение? — Сабрина се наслаждаваше на усещането за власт. — Индианките носят ли ножове?
Усмивката на Дейн стана още по-широка. Той повдигна рамене и се обърна с дясната ръка към нея.
— Само когато покажат, че се подчиняват на волята на съпрузите си, Сабрина. Като се имат предвид изблиците, които показваш на моменти, мисля, че ще задържа ножа си още известно време.
Сабрина се намръщи, макар че усмивката й се задържа още малко на устните й.
— Говори тихо, Дейн, или тази жена… — започна тя, докато посягаше към шева на ръкава му.
Дейн поклати глава отрицателно и погледна към старата жена, която бе коленичила пред огнището в центъра на типито.
— Пеещата трева не разбира английски, Сабрина. Знаят го неколцина воини и някои от децата на по-предвидливите вождове.
Девойката кимна. Усмивката й бавно помръкна, докато с усилие разрязваше кожената дреха. Ръкавът се беше втвърдил от засъхналата кръв и рязането не беше лесно.
— Мили Боже, Дейн! — най-сетне тя успя да разреже ръкава до лакътя му и да го смъкне надолу. Гледката я накара да се намръщи. — По-лошо е, отколкото би… — гласът й заглъхна, лицето й пребледня, а стомахът й се сви. Нищо чудно, че имаше толкова много кръв. Върхът на стрелата се бе плъзнал като наточено острие отстрани на ръката, оставяйки дълбока около инч рана. Сабрина преглътна с мъка и се застави да продължи, като внимаваше да не гледа към все още сълзящата рана. Смъкна напълно ръкава, след това се обърна и взе съда с вода и парчето мек плат, което беше поставено до нея. Дейн не каза нищо, докато Сабрина почистваше ръката му. Само напрегнатото лице и побелелите му устни издаваха какви усилия му струва мълчанието.
Сабрина огледа вътрешността на типито, опитвайки се да забрави за наранената ръка на Дейн, за да успокои стомаха си. Покритото с кожи жилище беше по-просторно, отколкото бе предположила отвън. Диаметърът в основата му беше близо двайсет фута. Самото покривало беше направено от около дузина кожи — вероятно бизонски, ако се съдеше по размера им, — които бяха съшити заедно и украсени със същите рисунки, които бе забелязала върху външната им страна. За опора служеха дълги, тънки пръти, привързани един към друг при върха на типито. Пушекът от загасващия огън се носеше към тази точка и излизаше навън през един отвор в кожата, чиито размер можеше да се променя. Сабрина почувства, че с неохота трябва да признае изобретателността, с която бе построено типито — не можеше да се сравни с елегантността на каменните сгради на Филаделфия, но вършеше работа.
Дейн неочаквано помръдна ръката си. Сабрина побърза да го погледне извинително и започна да пипа по-внимателно. Типито не й харесваше чак толкова, че да го избере за постоянен дом.
— Какво ще правим до вечеря? — опита се да завърже разговор тя.
— Ще спим. Или поне аз ще спя — Дейн въздъхна, след това наведе глава, за да огледа раната на ръката си. Не беше много зле. Три или четири дни и отново щеше да може да я използва, ако му се наложеше.
Сабрина кимна. Не успя да потисне тръпката, която премина по тялото й, щом заби пръсти в меката маса.