— Не това е причината, поради която съм тук.
Парфюмът на Тара още се стелеше наоколо. Уханието му беше толкова тежко, че беше непоносимо, също като сладникавия, лепкав аромат на нещо развалено.
— Дейн, разкажи ми за нея. Трябва да знам.
— Защо? За да подсигуриш интересни клюки на пътниците, с които ще пътуваш в дилижанса за Сейнт Луис? — Той беше дръпнал ръката си от нейната. — За Бога…
— Няма да замина утре за Сейнт Луис — изтърси Сабрина.
Докато се беше къпала в стаята си, беше намислила десетина начина, по които да му го каже, но нито един не отговаряше на горното изявление. Дейн я изгледа рязко и се намръщи. Сабрина усети как губи кураж и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. След миг тя сви рамене и повдигна по-високо брадичката си. — Ще замина с теб за Сан Франциско.
— Никой ли не се е сетил да каже на една млада дама като теб, обградена с нежни грижи, че тя трябва да почака първо да бъде поканена?
— Получавала съм само заповеди. Получавала съм предложения за сделки. Трябва ли да чакам и за покана?
Каквато и реакция да беше очаквала Сабрина, не беше това, което последва. Можеше да приеме Дейн да се разгорещи и ядоса или да посрещне думите й с ледена студенина, или с груб сарказъм, но това, което получи, беше едно мъчително мълчание. Той се взираше в нея невярващ на ушите си. Лицето му беше по-бледо отвсякога. Накрая поклати главата си.
— За Бога… нямаш ли милост, Бри? Имаш вече сърцето ми. Остави ми душата и разума. Не мога да понеса дори един ден всичко това да продължи, а ти молиш за седмици.
Сабрина беше доволна, че в стаята не беше светло. Ако имаше повече светлина, той щеше да види ясно мъката и отчаянието й, изписани на лицето й. Мили Боже! — мислеше си с болка тя. Какво му беше причинила?
Но не тя беше причината. Тя го разбра сега. Беше онова парченце от мозайката, което липсваше през целия път от Мексико дотук. Тара беше липсващото късче. Бог беше добър към нея този път, като й даде отговора навреме, преди двамата да тръгнат по различни пътища.
— Не съм дете. Не съм онова дете, което бях, Дейн. През цялото това време мислех, че беше Менгас… и сигурно и той беше причина, но сега разбирам… или поне започвам да разбирам, че главната причина е тази жена…
— Не. Ти нищо не разбираш.
Сабрина почувства студенина, но поклати упорито главата си.
— Но…
— Тя беше съпруга на брат ми, Сабрина. Негова СЪПРУГА. Каза му, че сме били любовници. Майкъл ме предизвика на дуел.
Сабрина усети, че й беше трудно да диша и започна отново да трепери.
— Ти не си… — не можеше да произнася думите тя. — Искам да кажа… ти ми каза, че брат ти се е обесил, така че ти не може да си…
— Да съм го застрелял? — довърши вместо нея той със смях, който беше напълно лишен от топлота и веселие. — Не. Не. Аз избягах. Отидох на Запад. Но ти наистина ли мислиш, че съм спал с Тара?
Сабрина нямаше думи. Искаше да се обърне и да избяга, тъй като не желаеше да слуша повече.
— Не, Дейн… — каза тя, а гласът й звучеше така, сякаш не беше нейният. — О, Дейн…
— Истината е, че не съм спал с жената на моя брат, Сабрина. Но исках. За нещастие, си мисля, че Майкъл не може да е бил толкова сляп, че да не види истината в очите ми. А това му беше достатъчно. Не мога да отрека това.
— Не вярвам…
— Защо не? Никой друг няма…
— Стига! Не причинявай това на мен! Не причинявай това на себе си! Брат ти е грешил! Да искаш нещо, но да не го направиш, не е едно и също. Имаше моменти, когато стоях в стаята с пастрока ми и изпитвах желание да го убия — но не го направих! Това, че съм искала да убия Гарвис, не ме направи убиец, за Бога! Исках да убия Клейтън Лоуъл също, когато разбрах, че той ме е измамил. Исках да убия Бригс, защото той уби теб! Но не го направих, Дейн. Там е разликата, не виждаш ли? Голямата разлика между тях и нас! Ти можеше… можеше да ме оставиш да умра там, в Мексико. Или след това, при реката, но не го направи. Дейн, не се интересувам какво мислят другите. Единственото нещо, което ме интересува, е какво мисля аз… и какво мислиш ти… Интересува ме само любовта, която изпитвам към теб, без значение, че напоследък нещата между нас не вървят добре. Аз те обичам, без да се интересувам какви са били отношенията ти с нея през всичките изминали години. Не те обичам по-малко заради Менгас. Не те обичам по-малко заради Тара. Сега дори те обичам повече отвсякога. Аз никога… никога не съм мислила, че ти си нещо друго, освен един обикновен земен човек.
Нямаше какво повече да му каже, а и не смееше да се опитва. Бяха казани твърде много думи между тях двамата, думи, които само ги разделяха, които правеха болката по-силна. А и нещо ужасно стисна гърлото й, като че ли тялото й беше решило, че тя не трябваше да говори повече.