Нищо друго нямаше значение, освен факта, че тя го обичаше. А нямаше съмнение, че и той я обичаше. Сабрина протегна ръката си към него. Очите й се замъглиха от напиращите сълзи, но можа да види, че той тръгна към нея в изпълнената със сенки стая, протегна ръце и я притегли към себе си, като я повдигна от пода в отчаяната сила на прегръдката си.
— О, Бри… Господ да ми е на помощ, но аз те обичам толкова много.
Това беше шепот, в който се долавяше толкова много съмнение и болка, че тя трябваше да затвори очите си, за да спре пороя от сълзи. Обгърна с ръце треперещото му тяло. Той я повдигна нагоре, зарови лицето си в гъстата благоуханна маса на нейните медени коси и прошепна задъхано името й, отново и отново, като молитва, като заклинание, което да унищожи демоните на вината и ужаса, които толкова дълго го бяха преследвали.
Беше както много, много отдавна… имаше дори нещо повече, разбра Сабрина още в първия миг. За тях беше по-добре, че тогава се бяха изгубили в Саут Парк. Бяха станали толкова близки поради вината, гордостта и объркаността, които ги бяха завладели, но те успяха да ги прогонят от живота си — този път завинаги.
Това беше един урок, ужасен урок, които тя никога нямаше да забрави.
Сабрина повдигна лицето си към неговото. Целувките й намокриха тъмните, разрошени вълни на косите му, докато шепнеше името му, отново и отново, без да може да спре. Тя го държеше толкова здраво, че ръцете й трепереха. И не мислеше да го пусне. Не сега… а може би никога. Ръцете на Дейн също трепереха. Устните му бяха невероятно нежни, проникваха в косата й, спускаха се надолу по шията й, след това много бавно се плъзгаха нагоре към лицето й, а после отново се спуснаха надолу, като този път се спряха на устните й и не се отделиха оттам. Беше целувка изпълнена с копнеж, целувка, която изразяваше минала и настояща болка, а после внезапно се промени и стана изискваща, страстна и гореща. Сабрина разтвори устните си, позволявайки на езика му да се потопи вътре, споделяйки загадъчния, сладък вкус на любовта, която дълго време беше отхвърляна, но не и забравена.
Дейн трепереше в ръцете й, изпитвайки неудържимия, буен огън на желанието. Като изстена, той откъсна устните си от нейните и отпусна глава върху нежната й шия, а сърцето му биеше силно до гърдите й.
Сега в прегръдката му нямаше почти никаква нежност. Преди това би я изплашило, но не и сега. Тя шепнеше името му и го обгръщаше още по-силно с ръце, обсипвайки го с целувки.
Дейн се наведе, плъзна ръката си по тялото й и я повдигна. Обърна се към леглото, което ги очакваше гладко и притихнало в мъжделивата светлина на стаята. Атлазената покривка беше мека и хладна, когато я сложи да легне. Той все още трепереше, а пръстите му потръпваха, когато се опитваше да съблече роклята й и да свали фибите, които придържаха златистата й коса. Сабрина се повдигна в ръцете му, за да му помогне, като зарови едната си ръка в тъмните вълни на косите му, а другата плъзна по широките му мускулести рамене.
След като смъкна донякъде роклята й, Дейн потърси гърдите й и като обхвана меката плът със загорялата си ръка, отпусна глава, заравяйки лицето си в примамливите, канещи го сенки. И тогава устните му обхванаха зърната на гърдите й, галейки малките им връхчета с език. Това я накара да изпита неописуема наслада, а той покри голата й плът с горещи целувки.
Сабрина не си задаваше повече никакви въпроси, тялото й отговаряше всеотдайно на докосването на Дейн. Тя се извиваше нагоре към него, притискайки се до неговото твърдо, мускулесто тяло. Искаше да се слее отново с него и по този начин да изтрие всички болки и копнежи от изминалите дни, да почувства неговия живот, силата му, пулсиращата топлина вътре в себе си, дъхът му, смесен с нейния, сърцето му, биещо до нейното.
Лампата светеше съвсем слабо. Все повече стаята се изпълваше със сенки, тъй като тъмновиолетовия здрач, предхождащ есенната планинска нощ, изпращаше малко светлина през единствения прозорец. Но тя не се нуждаеше от светлина, за да вижда лицето на Дейн. Тялото й го усещаше — всеки задъхан шепот, всяко докосване, всяка целувка. Сърцето й го чувстваше. То биеше до неговото в бурен танц. Душата й го усещаше, както винаги го бе усещала… дори и през онази първа, удивителна нощ в селището на чейените.
Те се движеха заедно в трепкащите сенки. Дейн беше успял да се справи с роклята и ризата й. Беше се борил малко по-дълго с панделките и ширитите на дантеления й корсаж, но накрая взе ножа си и просто го отряза. Беше толкова неочаквано решение, но така типично за характера на Дейн, че Сабрина не можа да се въздържи и тихо се разсмя. Дори смехът й изразяваше нейното желание и готовност да приеме Дейн. Той се отпусна върху нея, устните му се впиха в нейните, тялото му се притисна до нейното с ярост, каквато не очакваше от него. Тя изстена от удоволствие, докато телата им се носеха в онзи древен, безмълвен танц на отчаяната страст. Притисна го към себе си, цялата устремена към него в онзи последен миг на пълна радост, която тя знаеше, че трябваше да дойде, онзи пламенен екстаз на пълното сливане. И когато този миг настъпи, като че ли цялото й същество се беше извисило нагоре, понесено от някакъв приказен вихър в звездното пространство, заключено между ръцете на Дейн.