Тя дишаше тежко, когато дойде на себе си и осъзна, че Дейн се беше отпускал върху нея. Беше притихнал, опрял лицето си до врата й, а сърцето му биеше лудо. Сабрина отвори очи и видя сенките, които нощта хвърляше в стаята. Атлазената, с цвят на бургундско вино покривка на леглото под тях беше изгубила цвета си. За миг всичко това я стресна, сякаш очакваше да види убежището им в планината — леглото от благоуханни борови клонки и вилнеещата отвън снежна буря.
Не, помисли си тя. Дори силата на страстта, която изживяха преди малко, не можеше да върне времето. Но тя разбра мигновено, че и не го искаше. Бъдещето, а не миналото трябваше да изяснят помежду си те.
Дейн не се помръдваше. Тя го държеше в нежната си прегръдка, усещаше дъха му върху кожата си, там, където неговите целувки я изгаряха с любовния си пламък. Зарови лицето си в косите му и го целуна нежно, после погали тъмните му влажни къдрици и тихо се засмя.
— Приличаш на един от бандитите на Гарвис. Имаш нужда от бръснене и подстригване. И от баня. А както се вижда, аз имам нужда от нов корсет, любов моя.
Дейн си пое дълбоко въздух и целуна гърдите й. Устните му останаха дълго там, преди да отговори.
— Кажи го отново. Сто пъти. Не можеш да си представиш каква необходимост имам да чувам това, което казваш…
— Какво? — подразни го много внимателно тя. — Че те обичам, Дейн Морган… или че… приличаш на бандит?
Този път тя беше възнаградена — на устните му се беше появила лека усмивка. Чувстваше я с кожата си и също се усмихна, докато галеше косите му с ръка.
— Сабрина… държах се като… жалък негодник, знам го.
Усмивката й помръкна за миг. После бързо и решително тя си наложи да се усмихне отново, като го притисна още по-силно. Това принадлежеше към миналото — един кошмар, който беше започнал в Саут Парк. Но сега всичко това бе свършило.
— Всичко е наред, Дейн. Просто остави…
— Не — той се отдръпна рязко от прегръдката й, облегна се на единия си лакът и се намръщи. После, като че ли за да я успокои, се усмихна леко, повдигна ръка и погали много нежно лицето й. — Проблемът е там, че оставяме много неизказани неща между нас. Всичко започна още когато те открих в Сиера Мадрес, до Алтамура, когато беше в безсъзнание и полужива. Викаше името ми, Бри… както й очаквах, признавам си — сви рамене той, като че ли се извиняваше. — Но когато извика неговото… аз се опитвах да си кажа, че това няма значение, че може би дори трябва да му бъда благодарен, защото аз не бях там, когато ти си имала нужда от мен, а той е бил до теб. Но — намръщи се той и поклати главата си — аз не съм му благодарен, Сабрина. Да си мисля, че ти си била с друг мъж, е като нож забит в корема ми и ако някога го срещна, ще го убия.
Думите му я стреснаха, тя замълча за миг, а после кимна с глава.
— Тогава аз трябва да положа всички усилия, за да ви държа далеч един от друг — каза спокойно тя.
Дейн не отговори и за миг Сабрина остана замислена, загледана мълчаливо в него. Изкушаваше се да остави всичко така, както си беше, тъй като беше достатъчно доволна от начина, по който завършиха всичко. Но нямаше да бъде разумно, както биха казали апахите, да остави един такъв призрак да ги преследва за в бъдеще.
— Дейн, за мен е важно да разбереш истината и да ми повярваш, дори ако никой друг не би ми повярвал. Менгас и аз не бяхме любовници. Никога, нито веднъж. Ние станахме… един вид приятели. Аз му спасих живота, когато той беше смъртно ранен по време на лов. Така че, ако някога се срещнете, ти нямаш никакво основание да постъпиш с него по друг начин, освен да му стиснеш ръката. Знаеш ли, той наистина спаси живота ми. Сам белият лос нямаше да издържи дълго, за да може да ме спаси.
— Бял лос? — погледна учуден той.
— Да. Един огромен екземпляр. Целият бял. Казах ти за него, мисля. Когато конят ми си счупи крака и падна, лосът изскочи…
— Не ми каза, че е бил бял, Бри. Белите животни са свещени за индианците. Те вярват, че самият Велик Дух и разни други могъщи духове приемат такива форми от време на време — каза той и остана загледан в нея за известно време. После въздъхна дълбоко. — Това обяснява всичко. Не е за чудене, че апахите не са посмели да те пипнат с пръст. Би ги сполетяло много лошо наказание. Знаеш ли — на края на устните му се появи една много печална усмивка и той сви рамене, — мисля, че аз не те заслужавам, Бри. Бях толкова полудял от ревност заради това, което си мислех, че дори не можах да проследя нещата от началото до края. Не ми е приятно, че трябва да си го призная, но се страхувам, че това е самата истина. Отсега нататък ще се опитам да бъда съвсем честен за такива неща, които засягат теб, дори когато не ми харесва това, което трябва да кажа.