Сабрина беше рискувала и спечели. Усети как мускулите на гърба му се отпуснаха под ръката й.
Достатъчно, каза си тя. Тази тъмна рана беше дълбока и не можеше да бъде излекувана за един час. Най-лошото от всичко бе, че тя беше разклатила доверието му както в себе си, така и в жените, но постепенно с любовта си тя щеше да възстанови и двете — час след час, ден след ден.
Сабрина го притисна по-силно до себе си и започна да го целува нежно по врата.
— Като говорим за снежна буря… — започна тя.
— Мистър Морган? — На вратата се почука, а гласът приличаше на този на служителя от рецепцията на долния етаж. — Мистър Морган? Тук ли сте?
Поставена в затруднено положение, Сабрина не помръдна, тъй като не можеше да измисли какво да направи. Роклята, ризата, корсетът и всичко останало лежеше разпръснато по пода и щеше да й отнеме поне половин час, за да ги събере и да се облече.
Дейн се обърна и тихо се засмя, като видя изражението на лицето й. Хвърли й ризата си, а после се пресегна и взе панталона си.
— Ето. Стой мирно. Мушни се под завивките, ако искаш. Щом е дошъл, ще му поръчам да ни донесе вечерята в стаята и да ни приготви още една вана. Така няма отново да бъда сбъркан с бандитите.
Ключът щракна в ключалката и вратата започна да се отваря. Дейн побърза да я хване, преди да се е отворила цялата и кимна с глава към мъжа от рецепцията.
— Вън! — кратко каза той.
Сабрина остана сама в изпълнената с тъмни сенки стая и се заслуша в гласовете, които идваха от коридора. Разговорът беше прекалено дълъг, за да се отнася само до менюто им за вечеря, мислеше си тя. Внезапно, предупредена от някакъв вътрешен женски инстинкт, тя надяна ризата на Дейн през главата си и забърза боса, за да надникне и види какво става в коридора.
Натрапчивият аромат на силен парфюм се носеше в тъмния коридор. Лицето на Дейн беше мрачно като буреносен облак, а сивите му очи отново изразяваха безпокойство. Служителят от хотела му подаваше някакъв бял лист хартия. Сгъната бележка, помисли си тя. Дейн, поклащайки притеснено глава, протегна бавно ръката си, за да я вземе.
— Дайте я на мен — каза бързо Сабрина.
И двамата се обърнаха рязко към нея. Мъжът от рецепцията изглеждаше смутен. Лицето му се беше изчервило и гледаше втренчено към пода, но послушно й подаде бележката.
— Покана за теб, Дейн… за театрално представление довечера. С вечеря след това — Сабрина гледаше намръщено към хартията. Беше обезпокоена повече, отколкото искаше да позволи на Дейн да разбере. Тара беше една невероятно красива жена. Тя нямаше да направи грешка, като я подцени. Погледна рязко към Дейн и остана доволна, когато видя, че той се беше намръщил. Тя му подаде бележката, но той само поклати глава.
— Кажете й, че отговорът ми е „не“ — Дейн взе накрая хартията, смачка я и я върна на смутения служител. — Кажете й да извини неучтивостта ми, че не й изпращам писмен отговор, но… напомнете й, че и тя показва невъзпитание, като изпраща такава покана на един женен мъж. Кажете й още, че двамата със съпругата ми имаме други планове за вечерта. И за Бога, човече, да не излезеш толкова глупав, че да вземеш да й кажеш какви са те. Разбрано ли е?
— Да, сър. Ще направя така, както казвате, сър.
Служителят побърза да се отдалечи и нарочно не се обърна да погледне назад. Но на другия край на коридора една врата внезапно се отвори широко и Тара се появи в отвора й. Тя погледна надолу по коридора, усмихна се, после зърна Дейн, застанал гол до кръста пред вратата на стаята си, и златистата, разрошена коса на Сабрина, която проблесна на слабата светлина, когато тя се наведе пред вратата, облечена, както се виждаше, само с ризата на Дейн.
Един вледеняващ миг и тримата стояха мълчаливи и неподвижни. Първо изненада, после недоверчивост, а накрая и чиста злоба се появиха на гримираното лице на Тара. Въпреки че не го искаше, Сабрина усети как се изчервява и започва да трепери, когато погледите им се срещнаха. Очите на Дейн бяха вледеняващи. Той потрепери от желание да постави ръцете си на красивия врат на Тара и да я удуши.
— Влизай вътре, Бри — промълви той нежно на Сабрина, като се помъчи да се усмихне, надявайки се, че последните му мисли няма да се изпишат толкова ясно в очите му.
Сабрина беше пребледняла, но кимна с глава и се подчини. Без да се бави нито миг, Дейн я последва и заключи вратата на стаята.
Щом се озоваха вътре в стаята, Сабрина рязко се обърна към него и като нададе кратък вик, обви ръцете си около него. Дейн я притегли към себе си. Навън се чуха тихи стъпки, които не спряха пред тяхната стая. Последва леко почукване по вратата.