— Приятни забавления — каза мило Тара. — Ще отложа поканата за някоя друга вечер.
Така, мислеше си Тара, докато вървеше по коридора, малката дрипава съпруга беше по-голяма заплаха, отколкото тя смяташе, че ще бъде. Трябваше на всяка цена да се отърве от нея, ако все още искаше Дейн. А тя наистина го желаеше, и то много.
Глава 20
Сабрина се събуди по някое време през нощта. Може би беше само сън, но тревожното чувство, което я беше събудило, я накара да подскочи в непознатото легло. Облягайки се на лакът, тя се взря със сънените си очи в тъмнината. Недалеч от нея, червенеещият връх на пурата на Дейн осветяваше слабо лицето му, но миг преди да разбере, че това беше той, Сабрина се изплаши и силно извика, мислейки го за пастрока й Гарвис Треймор.
Дейн беше дошъл бързо при нея и търпеливо я беше успокоявал, докато тя отново се беше върнала в лоното на съня, макар че вече беше утрин.
Ярката бяла светлина струеше през пролуките на завесите на прозореца, а Дейн отново седеше на леглото до нея, но вече облечен и обръснат. Той й се усмихваше, като се наведе да я целуне, за да я събуди.
— По-добре е да ставаш, любов моя. Закуската ни пристига — каза той.
Трябваше да е късна утрин вече, каза си изненадана Сабрина. Тя смръщи леко челото си, протегна се и повдигна ръката си, опитвайки се да приглади разбърканата си коса. Дилижансът за Сейнт Луис би трябвало вече да е заминал. Тихи стъпки се дочуха по застлания с килим коридор. Миг по-късно някой почука на вратата на стаята.
По навик Дейн сложи ръка на дръжката на револвера си, когато отвори вратата. Служителят от рецепцията пристъпи една крачка напред и замръзна на мястото си, пребледнял като платно, взирайки се, без да може да каже и дума в оръжието, което Дейн беше насочил към него. Чашите от китайски порцелан и кристал, които беше наредил върху подноса, потропваха от треперенето на ръцете му. Звънливият звук, който издаваха, приличаше на звънтенето на миниатюрни камбанки.
Сабрина хапеше устните си, за да не се усмихне, като гледаше неудобството на мъжа, което стана още по-голямо, когато той спря погледа си върху нея със сънени очи, разрошена, свита доволно в леглото на Дейн.
Мъжът се изчерви, неудобството му нарасна още повече и той изглеждаше неспособен да постави подноса на малката маса. После се обърна бързо, като че ли от това зависеше животът му. Дейн протегна ръката си, за да го спре, а служителят подскочи и отново пребледня.
— Още нещо — каза Дейн, като че ли не забелязваше нищо странно в ситуацията. Беше се намръщил, но не беше ядосан, а по-скоро замислен. — Трябва да запазя място за моята съпруга за дилижанса за Сан Франциско, който тръгва днес следобед. Настъпи промяна в плановете ни. Моля ви, уредете това, когато слезете долу.
— Да, сър. Да, мистър Морган — кимна с глава мъжът и с бързи стъпки се отправи надолу по коридора.
Сабрина се разсмя. Гърдите й предизвикателно повдигаха ризата на Дейн, която тя беше облякла за закуска.
— Горкият човек се изплаши до смърт от теб. Вероятно ще отиде да помоли Луис да те изрита от „Златният орел“, преди да си го застрелял!
На лицето на Дейн се изписа изненада.
— Нямах намерение да го плаша — отговори той.
— Не казвам, че си го направил нарочно. Казвам, че просто го изплаши — усмихна се печално Сабрина и поклати главата си. — Физиономията ти… всява страх, предполагам. Особено пролича, когато посрещна горкия човечец с оръжие в ръка.
— О?… Но теб не те плаша, доколкото си спомням. Ти запрати едно дърво по мен. Дори ме удари по главата.
— Ти ме ужасяваше — призна си Сабрина. — Само че си мислех, че ще бъде по-безопасно, ако се преструвам, че не се страхувам от теб. А сега, за човека от рецепцията…
— Не се тревожи… Аз… аз притежавам половината от „Златният орел“, Сабрина. Никой няма да ни помоли да напуснем. Но за в бъдеще ще опитам да бъда по-вежлив с бедния служител, мисис Морган.
— Мисис Морган… — Сабрина тъкмо се канеше да стане от леглото, но замръзна на мястото си. — Мисис Морган — повтори замислено тя. — Не съм свикнала още с това име, Дейн. А освен това — добави бавно тя — в действителност още не сме женени.
— Това е само една малка формалност — усмихна се Дейн.
— Формалност е, да. Обаче не съм толкова сигурна, че е малка — Сабрина се спря и се намръщи леко. Слаба розовина започна да пълзи нагоре по бузите й. Бяха се любили два пъти… не, три пъти, като се има предвид и предишната нощ. Всеки път изживяването беше по-приятно, по-пълно и по-бавно. Действаше й като лек за тялото и душата. — В действителност за момента аз съм една паднала жена!