— Какво ще кажеш, да „паднем“ още веднъж? — усмихна се той, а очите му бързо промениха цвета си и започнаха да искрят. — Имаме малко време преди дилижанса…
— Не и преди да сме закусили — засмя се Сабрина. Когато Дейн пристъпи към нея, тя го отблъсна леко. — Само това му трябва на нашия човек от рецепцията, да се върне и да ни завари да правим… е, ти знаеш какво.
Тя подуши апетитния аромат, който идваше от храната на подноса, и се пресегна за чинията си. Но докато си слагаше от бекона с яйца, картофите и топлия хляб, тя се намръщи, изгубила веселото си настроение.
Формалност, беше го нарекъл Дейн. Да, така беше. Но не беше малка формалност или поне не беше толкова малка, че да си позволи да се смее над нея — не и докато Гарвис Треймор беше все още неин законен настойник, а тя не беше пълнолетна.
— Дейн… — промълви бавно Сабрина, унесена в мисли. — Знам, че си в прекрасни отношения с команчите, с най-различни главорези и служители в хотелите… но как се погаждаш със закона?
— Страхувам се, че не там ми е силата, Бри. Стоях буден през по-голямата част от нощта, размишлявайки върху същия въпрос, който, предполагам, те вълнува сега. Виждам само едно разрешение.
Тя се обърна изненадана към него. Дейн не се усмихваше вече. Лицето му беше леко намръщено.
— И то е…? — попита тя.
— Подозирам, че не е разрешение, което ще ти хареса — отговори той и сви рамене, — но е нещо, което бих искал да обмислиш, докато пътуваме за Сан Франциско. Сабрина, още не съм започнал да ти разказвам цялата история на моя живот. Не за Вирджиния — направи гримаса Дейн и отново сви рамене, — а за Сан Франциско и за живота ми там. Без да навлизам в ненужни подробности, достатъчно е да кажа, че имам много пари. Вложил съм ги в кораби, в мини, в банки, в игрални домове…
Сабрина стоеше мълчалива, устните й се разтвориха бавно от удивление. Дейн? Нейният любим Дейн? Кръвният брат на вожда на чейените?
Дейн я погледна и се усмихна печално, когато видя явното й смущение.
— Да, любов моя — повтори той. — Аз съм един извънредно богат човек — сви рамене той и кимна с глава към чинията й. — Яж си яйцата, Бри. Не са вкусни, когато изстинат.
Все още силно изненадана, Сабрина кимна с глава. Тя вдигна вдървено вилицата си и започна да се храни, но очите й не се отделяха от лицето на Дейн.
— Единственото разрешение на въпроса, до което стигнах снощи, е следното: Нека Треймор вземе парите ти, Сабрина. Ние нямаме нужда от тях. Поне що се отнася до мен, парите ти са последното нещо, което ме интересува. Ще смятам, че съм спечелил, ако с това се сложи край на вечното бягане и на опасността, която те представляват. Купи съгласието на пастрока си за нашия брак и нека да се оженим — този път наистина. И с това да приключим с всички формалности.
— Да дам парите си на Гарвис? Не! Никога! — Това беше незабавната й реакция. — Да се предам? Да му позволя да успее в този грабеж?
— Има още шест месеца, докато навършиш пълнолетие. Начинът, по който премина тази година и половина, ми показа, че шест месеца могат да се равняват на цял един човешки живот. Знам как се чувстваш, Бри. Но, за Бога, скъпа! Спомни си Алтамура, спомни си Рио Гранде. Досега имахме късмет, но…
— Късмет! Късмет ли наричаш това, че не беше убит в Саут Парк? Или в Лае Кругес? Късмет ли е това, че трябваше да избягам от Санта Фе, за да не бъда убита? И едва не бях продадена като бяла робиня в Мексико! Искаш сега да наградя Гарвис за това, че се опита да направи всичко, което зависеше от него, за да ни види мъртви и двамата?! Ще умра, преди да…
— Точно от това се страхувам! — прекъсна я рязко Дейн. Очите му гледаха мрачно и тревожно. — Не си струва, любима. Дай му проклетите нари. Направи го заради двама ни. Или искаш да живеем още цели шест месеца в ада, Сабрина? Каква е цената, която си определила за всички мъки, които ни очакват? Има още едно нещо, за което се съмнявам, че си помислила. Какво ще стане, ако си заченала дете, Бри? Знаеш, че е напълно възможно след това, което правим и което, надявам се, ще продължим да правим — Дейн се изправи рязко и поклати главата си. — Не искам да споря с теб, Сабрина. Не сега. Не и после. Парите са твои. Ти решаваш. Аз те обичам и ще те закрилям, доколкото мога, каквото и да решиш. Само помисли за това, което ти казах. Ще пътуваме седмици, преди да пристигнем в Сан Франциско, така че ще имаш достатъчно време да размислиш.
Разтревожена и объркана, Сабрина не знаеше какво да отговори, тъй като мислите й се лутаха и не й позволяваха да ги подреди. Една мисъл изплува като най-важна в съзнанието й. Да, Дейн щеше да остане при нея, дори ако тя откажеше да се предаде. Не се съмняваше нито за миг в това. За себе си тя можеше да рискува — да прати по дяволите Гарвис и да продължи да бяга, ако е необходимо. Но заради Дейн… Тя помнеше как стоеше на огряната от слънцето планинска ливада и го гледаше как пада. Нима не си струваше да купи известна сигурност, така че никога вече да не види тази сцена отново? А щеше да бъде дори по-лошо, както беше казал Дейн, ако тя носеше дете.