Внезапно Сабрина стана сериозна. Тя престана да се шегува и погледна Дейн право в очите.
— Не. Твой съдружник, Дейн. Говоря сериозно.
Беше глупаво решение, разбира се, но изведнъж това беше станало много важно за нея. Тя си спомни всички изминали години, безсилието да бъдеш жена в един свят, създаден за мъже, да бъдеш подмятана като пионка от ръка на ръка. Законите, съдилищата, правото винаги бяха на тяхна страна и беше невъзможно да се бориш в този мъжки свят.
Усмивката на Дейн изчезна, а в очите му пролича недоумение, когато я погледна. По закон, разбира се, това никога не можеше да стане. На Сабрина никога нямаше да бъде позволено да има собственост на свое име, а още по-малко да бъде законно призната като съдружник в неговите разнообразни делови сделки. Но в тази невъзможна молба тя търсеше повече неговото съгласие по този въпрос, отколкото осъществяването на това, което искаше.
За Сабрина беше от жизнено значение той да й отговори сериозно, беше важно за нея да има думата му. Някакъв вътрешен инстинкт го накара да разбере този факт.
— Съдружници сме! — заяви с усмивка той, като протегна ръката си, за да стисне нейната. — Трябва само да ми обещаеш, че няма да започнеш да пушиш цигарите ми.
— Обещавам — кимна с глава тя, усмихвайки се през сълзи. Тя не обърна внимание на протегнатата му ръка и се надигна на пръсти, за да го целуне, изразявайки по този начин благодарността си.
Така щастливо залисани в разговори, те пропуснаха да видят предупреждението, което се четеше в студените сини очи на Тара, когато дилижансът за Сан Франциско замина с нея… но без Дейн. Предстоеше й едноседмично пътешествие по прашните, неравни пътища, време, през което не можеше да направи нищо, освен да измисли плана на своето отмъщение.
Една седмица по-късно Тара се беше надвесила през прозореца на взетата под наем карета и разглеждаше издълбаните в дървото позлатени букви на надписа „Бел Фльор“. Дори и за Сан Франциско, където нивото на игралните клубове, ресторантите и публичните домове беше достигнало до едно великолепие, което не се срещаше никъде другаде по света, „Бел Фльор“ беше наистина заведение от първокласна категория. Разбира се, мислеше си Тара със застинала на устните усмивка, това можеше да се очаква от Дейн Морган. Мъжете от фамилията Морган винаги замисляха и изпълняваха стилно нещата, с които се залавяха. Не се беше ядосвала дълго, че Дейн си беше помислил, че се е отървал от нея, когато тя напусна Денвър на път за Сан Франциско. Най-напред се беше вбесила, разбира се, но после го беше превъзмогнала.
Тара похлопа на вратата на каретата със сгънатото си ветрило, давайки знак на кочияша да отвори вратата и да свали пътническия й сандък. Когато стъпи на издялания за целта мраморен блок, тя се обърна и хвърли бърз поглед към заобикалящия я град. Като генерал, който преглежда разположението на войските преди наближаващата битка, помисли си тя. Беше пладне и въпреки че беше октомври, слънцето все още силно печеше. Морският бряг беше на няколко мили по-надолу. От мястото, където стоеше тя, водата се виждаше като разпръснати петна, които блестяха между сградите и големите мачти на корабите, закотвени в пристанището. Сиво, далечно и студено, помисли си Тара. Тя потрепери и се обърна бързо, за да не гледа повече залива.
Разбира се, Дейн и дрипавата му съпруга нямаше да бъдат тук. Щяха да изминат вероятно седмици, докато следващият дилижанс пристигнеше в Сан Франциско. Това също беше добре. Театралната трупа не се очакваше да пристигне тук, преди да е изтекъл месецът. Тя можеше лесно да оползотвори свободното си време в един такъв голям град и да се подготви за пристигането на Дейн.
Тара повдигна полите на роклята си, като направи само едно малко загатване за глезените си и заслиза по мраморното стълбище, което водеше към боядисаната в златно врата с окачено на нея тежко месингово чукче. За момента планът й беше да се настани удобно в „Бел Фльор“, за да може кракът й отново да влезе през вратата на Морган, а оттам и в живота му. С времето — като живееше близо до него — тя беше сигурна, че щеше да успее да разруши ледената стена, с която се беше обградил Дейн.
— Мадам?
Вратата се беше отворила. Един много привлекателен млад рус мъж застана пред нея, а от изражението му личеше, че се чувства неудобно.
— Дейн Морган, моля.
На Тара й стигаше само един бърз поглед, за да разгледа и отхвърли Тревис Брюстър. Той й напомняше прекалено много на Майкъл, а Майкъл я беше отегчавал до смърт.
— Бихте ли му казали, че снаха му е тук и иска да го види?