— Неговата сна… — не успя да довърши Тревис. Той очакваше друг гост — мъж, на име Треймор, който нямаше търпение да направи „игра с големи залагания“, но отказваше да подпише споразумението, без да се е срещнал първо с Дейн. Изненадан да види вместо Треймор тази изключително красива жена, Тревис се запъна за секунда. — Аз… Съжалявам — успя да каже накрая той. — Дейн не е тук.
— Тогава ще го почакам — заяви Тара.
Тя разпозна акцента, с който говореха в Южна Каролина, когато го чу как произнася думите. А Тара познаваше джентълмените от Юга твърде добре. Тя тръгна напред и Тревис инстинктивно се отдръпна назад, за да може дамата да мине покрай него през наполовина отворената врата.
Силният аромат на парфюма й — както и силното усещане на нещо недотам приятно — влезе заедно с нея. Тревис се намръщи, тъй като не знаеше какво да направи. Знаеше много малко за миналото на Дейн, за семейството му, за да вземе сам някакво решение. Ако тя беше това, за което се представяше, той едва ли можеше да я изхвърли навън. Но все пак… все пак…
— Къде да занесат багажа ми? — попита Тара. — В стаята на Дейн?
— А… не.
Без особено желание Тревис направи знак на един мъж от охраната на „Фльор“ да се приближи.
— Занеси багажа й в една от стаите за гости — каза му той и после прошепна тихо — и я дръж под око.
— С удоволствие — кимна в знак на съгласие мъжът и се усмихна похотливо, когато очите му обходиха оценяващо добре оформения й гръб и разголените й рамене.
Тревис стоеше намръщен, докато ги наблюдаваше как се изкачват нагоре по широкото стълбище. Неприятности. Само неприятности. Не му стигаше Треймор, ами сега и тази жена. Дяволите да те вземат, Дейн Морган — изруга той наум. Къде си, по дяволите? От месеци не беше чувал нищо за него. Всъщност откакто Дейн беше отплавал за Мексико през първите дни на месец юли. В началото не се беше тревожил много. Знаеше, че Дейн можеше да се грижи за себе си, а също и за Сабрина, ако действително тя се окажеше причината, поради която той се качи на борда на едномачтовия кораб и отплава за Мексико. Но когато настъпи октомври и никаква вест не пристигна от него, Тревис започна да се тревожи.
Напоследък имаше чувството, че се готвеше някаква гръмотевична буря, но не беше сигурен как и в каква точно посока ще се разрази тя. Пристигането на жената беше усилило това чувство — като че ли буреносните облаци накрая се бяха събрали и затъмнили небето, сякаш в ледените й сини очи той видя блясъка на предупреждаващата светкавица.
— Неприятности, а, Тревис?
— Да — обърна се Тревис към Коул и кимна с глава. — Не знам какви неприятности и откъде ще дойдат, но знам, че ще се случи нещо лошо.
— За Дейн.
Тревис помисли само за миг и после кимна с глава. Коул стоеше неподвижен и като че ли душеше въздуха, очите му сякаш се взираха в нещо невидимо. Съществуваше някаква дълбока връзка между огромния черен мъж и Дейн — точно каква, Тревис не можеше да разбере. Сан Франциско все още пазеше много такива тайни от греховното минало на града. Знаеше, че Коул по произход беше от дълбокия Юг — Луизиана. Освен това знаеше, че Коул бе готов да жертва живота си заради Дейн.
— Жена вещица — промълви накрая Коул, а черните му очи се присвиха. — Едно време у дома… — той спря и поклати мрачно главата си. — Да, ще имаме неприятности. За такъв род неприятности Дейн не знае нищо. Такъв род бели, с които вие, джентълмените, не сте свикнали да се преборвате. Но няма страшно. Аз съм свикнал и си спомням всичко достатъчно добре.
— Какво си спомняш? — попита го разтревожен Тревис. При други обстоятелства той би се усмихнал на една такава реакция от страна на Коул, като щеше да я отдаде на суеверието му. Но този път не го направи. Усещаше, че нещо близко до страха се надигаше в душата на този голям негър, макар че Коул се опитваше да се усмихне. А Тревис никога не беше виждал Коул да се страхува от нещо. — Какво ще правим? — попита решително той.
— Ще чакаме да се върне Дейн — обърна се рязко Коул и се втренчи в тухлената стена, която гледаше на север, като че ли виждаше през нея. — Дейн си идва. Не след дълго той ще бъде тук.
Тревис премигна с очи. По някаква непонятна причина той потрепери и остана безмълвен, а Коул повдигна рамене и се върна зад бара.
Чувството за наближаващата буря беше станало още по-ясно доловимо.
Октомврийското калифорнийско слънце бавно изчезваше зад хоризонта на запад, като обливаше долината на Сакраменто с великолепни цветове. Отсечката до Солт Лейк Сити беше най-лошата от цялото им пътуване — всъщност единствената част, на която Сабрина не се наслаждаваше. Времето се беше задържало меко и през дните на пътуването им, докато се движеха на югоизток през възвишенията на Калифорния, където извисяващите се секвоени гори хвърляха прохладни сенки. Самото ранчо беше само началото на това, което щеше да стане един ден, и тя го хареса точно заради това. А изглежда, че и ранчото я хареса от самото начало. Нещо солидно, истинско и постоянно беше пуснало корени само за няколкото дни, през които тя и Дейн останаха там. Точно там Сабрина взе решението си накрая да отстъпи богатството на рода Уелс на Гарвис Треймор.