Изведнъж тромавият дилижанс се наклони по-силно от всякога. Този път разсеяната и изморена Сабрина не успя да се задържи, но беше прекалено изненадана, за да мисли за оплаквания, докато се опитваше да се надигне от пода на дилижанса, където се бе строполила заедно с останалите пътници. Но, странно, дилижансът продължи да се движи и дори увеличи скоростта си. Всеки нов тласък беше по-лош от предишните. Сабрина инстинктивно се насочи към седалката си, опитвайки се същевременно да придържа полите на роклята си, без да успее да се справи с нито една от тези задачи.
— Хей, вие вътре! Дръжте се здраво!
Дрезгавият глас на кочияша долетя през полуотворения прозорец и почти се изгуби сред скрибуцането на дървените ресори на дилижанса, плискането на калта по пода и надигащата се врява на седмината пътници. Сабрина се помъчи да достигне до прозореца, пренебрегвайки ругатните и въпросите на останалите, като използваше ноктите си като котка, дращейки и сграбчвайки каквото докопа, за да запази равновесие.
— Индианци! Олеле божке, Джонатан! Диваците са по петите ни!
Единият от мъжете сграбчи грубо Сабрина за рамото и я дръпна рязко, събаряйки я отново на пода на дилижанса. Това отвратително създание от мръсотия и кисела миризма на тютюн, същият този мъж, който бе седял до нея на седалката на колата, зае мястото й до левия прозорец. Мъжът строши дебелото стъкло с дръжката на пистолета и зареди оръжието си със зловещо щракване на петлето.
До ухото й се разнесе женски писък. Сабрина сепнато се отдръпна и обърна глава към другата пасажерка, която се бе свила на дървения под. Тя пищеше, побъркана от страх и дърпаше обутия в панталони крак на един от мъжете.
— Джонатан! Джонатан, застреляй ме! Джонатан, за Бога! Не оставяй индианците да ме хванат!
Сабрина хвана жената за рамото и се опита да я откъсне от мъжа, но не успя. Не бе възможно да ги нападат индианци. Вече не бяха във война с индианците… или бяха? Толкова далеч на запад… в една толкова дива страна… но нали имаше някакъв договор…
Изведнъж край дилижанса се разнесоха силни изстрели, последвани от неясен пукот, долитащ от известно разстояние. Сабрина се опита да прекрати писъците на жената, да я накара да замлъкне за малко, за да може да чуе по-добре какво става. Най-близки бяха изстрелите от пушка, които се разнасяха над главите им, от дясната страна на капрата. Отляво, по-отдалеч, долиташе тропот от конски копита и странни, непознати викове, подканящи конете да препускат по-бързо. От дясната страна сякаш се разнасяха много повече изстрели, което караше Сабрина да се надява, че ако бяха нападнати от индианци, те може би не бяха чак толкова много или поне нямаха много оръжие.
Сабрина се отскубна от хватката на жената, която бе изпуснала крака на мъжа и се бе вкопчила в нея и отново се опита да се надигне. Искаше да види какво става, но продължаваше безпомощно да се мята върху пода на дилижанса. Успя да се надигне донякъде, но нечий ужасяващ писък я накара да замръзне по средата на движението си. Мъжът, застанал над нея до прозореца, се строполи назад. Тялото му се отпусна до разбития прозорец от дясната страна на колата. Ръцете му немощно държаха стрелата, стърчаща от окото му. Ослепял от болка, той се хвърли към рамката на прозореца, пречупвайки стрелата на две, след това, с един последен, ужасен крясък, падна върху пищящата на пода жена.
Сабрина впери очи в двамината на пода, неподвижна, вцепенена, шокирана от ужас. Кръвта на мъжа започна да образува червено петно върху щампованата басмена рокля на жената. Сабрина почувства, че всеки миг ще повърне. Тъмното, мокро, червено петно бавно се разширяваше, сякаш беше някакво заплашително, живо и растящо същество.
Стрелите означаваха индианци! Повече не можеше да има съмнение. С неочакван писък Сабрина се дръпна назад от прозореца. Отвън се разнесе силен крясък, след това целият дилижанс неочаквано се разлюля, когато предните колела отскочиха от нещо… или някого. Стрелбата отвън продължаваше, а сега отговаряха и отвътре — целият свят стреляше, сега вече не в една, а във всички посоки, навсякъде. Изстрелите идваха все по-близо и по-близо, засилваха се, а дилижансът криволичеше, сякаш никой не насочваше конете и те препускаха без посока.
Край нея всичките петима мъже в дилижанса умряха от ужасна смърт. Чу се писък и мъжът, от когото се бе посипала миризмата на тютюн, се извъртя към нея, с гръб към счупеното стъкло на прозореца. Беше мъртъв, преди още да се строполи върху седалката до нея, да отскочи от ръба й и да се плъзне на пода на дилижанса. След това още един. След това онзи, на име Джонатан, който се бе надсмивал над жаждата за злато. И накрая последният мъж се обърна към двете жени с глупаво учудена физиономия. Кръв и съсиреци се просмукваха от раната на корема му. Той наведе глава и хвана в шепи вътрешностите си, сякаш по някакъв начин можеше да ги натъпче обратно на мястото им.