— Ами аз?
— Ако искаш, можеш да поспиш. Или стой тук. Или предложи помощта си на Пеещата трева.
Сабрина за миг се замисли над изброените възможности и почувства с неохота, че отново се изчервява. И тя се чувстваше изморена, но индианката беше сложила на голия под само една кожена постелка. Вечерта доста скоро щеше да й наложи да я сподели с Дейн.
— Как бих могла да й предложа помощта си, като не мога да говоря с нея? — червенината й стана още по-наситена, докато размазваше прозрачната мас върху голата ръка на Дейн. Пръстите й леко потрепериха от сухата топлина на кожата му. Никога не бе докосвала толкова интимно някой мъж.
Дейн погледна към момичето и леко се усмихна на смущението й.
— Сабрина, длъжен съм да те предупредя за някои от индианските обичаи. Боя се, че могат да те шокират.
— Да ме шокират ли? — в смеха на Сабрина прозвуча горчивина и надменност, от които усмивката на Дейн помръкна. — Нищо повече не би могло да ме шокира в тази варварска страна.
Дейн просто сви рамене. Сабрина го изгледа с любопитство, смръщвайки леко чело от неочакваната промяна на изражението му. Остана загледана в него още миг, след това също сви рамене. Защо трябваше да се безпокои от неговите реакции? След по-малко от седмица щяха да бъдат в Денвър и тя никога вече нямаше да види този мъж. Загреба още една шепа мас. Раздразнението направи пръстите й по-невнимателни. Почти се зарадва на неволното потрепване на ръката му.
— Ето. Готово.
Дейн мълчаливо кимна в отговор и като се обърна, легна върху дебелите груби бизонски кожи.
— Искаш ли да преведа нещо на Пеещата трева, преди да съм заспал?
Засегнатата гордост на Сабрина я подтикна да поклати отрицателно глава.
— Благодаря. Ще се справя сама.
Дейн издаде някакъв изпълнен със съмнение звук. Сабрина пламна от нарастващ гняв. Дейн да върви по дяволите с постоянното си надменно поведение, след като не беше много по-добър от диваците, при които я беше отвел! Без да каже дума повече, тя стана и последва Пеещата трева, която тъкмо излизаше от типито. Щеше да покаже на Дейн Морган, че не е чак толкова незаменим!
Само желязната воля и гордостта попречиха на Сабрина да не се втурне обратно в типито още щом излезе навън и видя на дневна светлина индианския бивак. Няколко малки момчета притичаха достатъчно близо до нея, за да може да ги докосне, погълнати от някаква игра — търкаляха обръч и стреляха с лък през него. До едно бяха голи като новородени бебета. Лицето й пламна отново и Сабрина ужасена заби поглед в земята, застинала за миг неподвижно. Зърна полата от еленова кожа на Пеещата трева и се обърна към нея, като вдигна предпазливо очи. На няколко крачки от нея малка групичка жени и млади момичета бяха коленичили, приведени над една кожа, изпъната здраво с дървени колчета. Сабрина ги огледа любопитно и с огромно облекчение видя, че чейените имаха поне достатъчно благоприличие да обличат младите жени. След това вдигна очи към Пеещата трева и се насили да изобрази на лицето си сърдечна усмивка.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя, като срещна погледа на черните, немигащи очи на индианката. Изчака малко, опитвайки се да задържи усмивката на лицето си. Пеещата трева само я гледаше мълчаливо, забила напрегнат поглед върху бледото лице на девойката.
Сабрина почувства как кръвта, която най-сетне бе започнала да се отича от лицето й, започва отново да я обагря в червено от неучтивия поглед на жената. Изкашля се и се опита да обясни с жестове. Да вървят по дяволите тези диваци! Спомни си недоверчивото изсумтяване на Дейн Морган, когато бе отхвърлила предложението му да й преведе нещо. Стисна зъби, твърдо решена да накара жената да я разбере.
— Черната мечка ни предложи да сподели с нас типито си. Бих искала да отвърна на гостоприемството му, като ти помогна, Пееща трева.
Говореше бавно, произнасяйки внимателно всяка дума. Но жената само се намръщи и сви рамене, след което изпусна порой от неразбираем брътвеж. Челото на Сабрина се смръщи раздразнително. Понечи отново да каже нещо.
— Аз мога да говоря малко език на бледоликите — една от девойките стана от мястото си край изопнатата кожа. В черните й очи се четеше колебание, но в същото време блестяха весело.
Сабрина изненадано се обърна към момичето, чудейки се какво беше толкова смешно.
— Можете ли да ми помогнете? Искам да поговоря с Пеещата трева?
Момичето кимна и пристъпи напред. Възрастната жена се обърна към нея и заговори нещо, а прошарените й със сребърни нишки плитки потрепваха. Момичето кимна и й каза нещо, очевидно превеждайки това, което Сабрина бе казала. Жените си размениха изненадани погледи, след това избухнаха в кикот, като крадешком поглеждаха към смутената бяла жена.