Две неща я караха да постъпи така.
Първата причина беше самото ранчо — усещането за перспектива, за едно щастливо бъдеще за нея и Дейн, и за поколението, което можеше да отрасне тук. Имението жадуваше да му се вдъхне нов живот, а шест месеца й се струваха прекалено дълго време, за да чака.
Освен това, макар че Сънденс позна веднага Дейн и го посрещна радостно, беше изминало много време, откакто жребецът не беше язден. Сънденс имаше своята свобода, своите кобили, но дълго време беше останал без господар и в началото не искаше да се подчинява на заповедите на Дейн, дори веднъж по време на един неочакван пристъп на съпротива беше хвърлил Дейн на каменистия път. Беше малък инцидент, който не доведе до никакви усложнения, но старата рана на Дейн не беше излекувана все още напълно и падането върху твърдата скала нарани чувствителната нова плът.
Когато Дейн се изправи, една алена струйка кръв потече бавно надолу по гърба му.
Сърцето на Сабрина заседна в гърлото й, като видя това. Щом веднъж пристигнеха в Сан Франциско, Дейн щеше да телеграфира на Гарвис във Филаделфия и да му предложи каквото искаше, само и само да ги остави на мира.
Бяха напуснали ранчото тази сутрин и се бяха отправили на юг, към града. Дейн беше яхнал Сънденс и яздеше отстрани до каретата, наслаждавайки се на свободата си, на хладния, кристалночист въздух и на последните проблясъци на залязващото слънце. Сабрина пътуваше обратно към „цивилизацията“, настанена в карета, както подобаваше на уважаваната съпруга на богат мъж, назад към ограниченията, които културата и модата диктуваха, включвайки шапки, кринолини и фусти, украсени с фини дантели. И въпреки че беше отраснала с всички тези женски атрибути, сега, след като бе вкусила от свободата, тя с удоволствие би заменила всичките си волани и труфила само за един-единствен час яздене навън с Дейн.
Изведнъж каретата рязко спря, вратата се отвори и леко се наклони настрани от тежестта на Дейн, който беше стъпил на стъпалото.
— Дейн — усмихна се тя и се отмести, предлагайки му място на тапицираната с кадифе седалка. — Благодаря на Бога, че реши да дойдеш при мен. Тъкмо се канех да се покажа през прозореца и да те помоля да пояздя малко.
Той се усмихна и се наведе, за да я целуне.
— Да разбирам ли, че трябва да заключа вратата, щом като ми се радваш толкова много?
— Не — отвърна му тя със смях, като го дръпна за ръката, за да седне до нея. Кожените панталони, които той носеше, бяха приятни на пипане — материята даваше усещане за хлад. Кожата на елена беше естествен изолатор, като в същото време топлеше като вълната. — Почувства настъпващия хлад ли?
— Почувствах се самотен — усмихна се той, сложи ръката си на раменете й и я притегли към себе си. После зарови лицето си в косата й и въздъхна. — Във всеки случай ти ухаеш по-добре, отколкото Сънденс.
— Като комплимент ли да го приема?
— Ако кажа „да“, ще ми позволиш ли да заключа вратата? — подразни я той.
Сабрина се засмя и смехът й отекна заедно с неговия. Усети ръката на Дейн да докосва кръста й, а после бавно да се плъзга нагоре към гърдите й. Дишането й стана по-бързо, а изумрудените й очи заблестяха подканващо, но след миг въздъхна със съжаление и поклати главата си.
— Всички тези проклети кринолини и дантели — оплака се тя. — И като си помисля само, че едно време те наистина ми липсваха!
— Беше време, когато ти въздишаше непрекъснато. Вечно се оплакваше, че ти липсват луксът и удобствата, които предлага цивилизацията.
— Да — тя също си спомняше онова време. Какво повърхностно и разглезено дете беше, но всичко това сега изглеждаше много, много отдавна. — Тогава ти ме гледаше някак особено и почти не се усмихваше — спомни си тя. — Сигурно си изтърпял много с мен!
— Предполагам, че съм си мислил, че ти заслужаваш да изтърпя всичко. И все още го правя.
Сабрина успя да се усмихне, но едно мрачно предчувствие стегна душата й и накара очите й да помръкнат. Тя се страхуваше от Сан Франциско, без да знае защо. Преди беше копняла да види този град, беше жадувала за това така, както пустинята жадуваше за дъжд, но сега нямаше желание да отиде там. Защо? — питаше се тя. Нима причината беше единствено, че се страхуваше дали щеше да се справи с всички ресторанти, локали и изтънчени правила на цивилизованото общество, с които тя не беше привикнала? Дали изпитваше страх от самия Сан Франциско, или от спомена за страшните, бедни и тъмни улици, от чакането в мръсната стая за кораба, който щеше да я заведе на търга в Алтамура? Или имаше още нещо? Нещо, което тя все още не знаеше?