Дейн не беше пропуснал да види страха, който беше замъглил очите на Сабрина, нито пък начина, по който тя бързо отмести погледа си, за да скрие това от него. Той реши да не говори за това, а и едва ли имаше какво още да каже или да направи, за да я успокои.
Що се отнасяше до него, единственото нещо, от което се страхуваше в града, беше Тара, но дори и този страх беше започнал да изчезва. Имаше нещо в Сабрина — или може би в начина, по който той я обичаше — което, изглежда, позволяваше да се излекува тази стара рана, предпазваше го като магия от заклинанието, с което Тара го беше оплела преди. Дотогава, докато имаше Бри, Тара не можеше да направи нищо. Той беше готов по-скоро да умре, отколкото да загуби Бри.
— Дай на Сан Франциско шанс, Бри — промълви накрая Дейн, тъй като бяха мълчали прекалено дълго. Но докато говореше, той откри, че инстинктивно ръката му я беше притиснала по-близо до него, като че ли му се искаше да я защити. — Можеш да откриеш с изненада, че градът ти харесва. Ако не ти хареса, няма да останем дълго там. Ще се върнем завинаги в Сакраменто.
— Обещаваш ли? — попита тихо тя, останала без дъх.
— Обещавам ти, съдружнико!
Дантелите и кринолините можеха да възпрат Сабрина, но не можеха да спрат Дейн. Той се протегна и заключи вратата на каретата.
— Мисис Морган?
Очевидно беше мъжки глас, макар че през затворената врата на каретата не можеше да се чуе добре и Тара се наведе напред, за да дръпне завесата на прозореца. Беше една от онези лъскави, боядисани в червено и черно карети, с които разполагаше „Фльор“, и тя си я беше присвоила, за да се позабавлява, като обиколи магазините. Името и влиянието на Дейн Морган бяха свършили останалото.
Но преди Тара да погледне през прозореца, вратата вече се беше отворила и един мъж бързо влезе вътре. Вече се беше мръкнало. Вечерните сенки и жълтата светлина на уличните лампи само загатваха за чертите на лицето му, но това беше достатъчно да покаже на Тара, че тя никога през живота си не беше виждала този човек. От време на време паметта й можеше да й изневерява за много работи, но когато се отнасяше до мъже, беше отлична.
— Но, сър! — протестира незабавно тя, смутена и разтревожена. — Нямате право да влизате в моята…
— Какво? — замръзна на мястото си мъжът, като се взираше в тъмната карета. За миг той остана мълчалив, а после въздъхна. — Ах… Това не е тя!
— Коя? — попита Тара. — Сега какво…
— Един от моите… хора… чул да казват името ви в един магазин днес следобед. Предположих… или по-скоро надявах се… че вие сте тази… тази, която търся. Друга мисис Морган.
Имаше една особена нотка в начина, по който той произнесе последните думи. Усещаше се нещо като гняв и язвителност. Нещо в тона му накара Тара да наостри внимателно уши и тя дори хвана ръката му, когато той се обърна и понечи да се измъкне от каретата.
— Коя… — прошепна бързо тя, като се наведе към него. — Коя точно мисис Морган търсите? Имам… няколко роднини и познати в града. Може би ще мога да ви помогна.
Той се спря, като че ли се стресна. Цялото купе се беше наклонило на една страна от тежестта му. После възвърна равновесието му, когато отново влезе вътре.
— Да, права сте. Сигурно можете… да ми предложите известна помощ.
Не беше млад мъж, установи в този миг Тара. Към петдесетте. Имаше бакенбарди и вид — не по-скоро раздаваше усещане за голямо богатство. Когато уличната лампа освети ръката му, там проблесна голям златен пръстен с диамант. Не беше… хубав мъж, реши бавно тя, а очите й се присвиха. Но много често от по-грозните мъже имаше много повече полза, отколкото от красивите.
— Има един човек, на име Дейн Морган. Той е собственикът на каретата, в която се возите. Той притежава „Бел Фльор“. Търся мисис Морган, която би трябвало да бъде с него.
— Защо?
Гарвис Треймор повдигна бавно посивялата си вежда и се усмихна.
— А защо не? — върна въпроса й незабавно той. — Нима изпитвате някакви чувства към нея?
Тара помисли за миг, после отговори с престорено безразличие.
— Не. Но ще трябва да се определи каква ще бъде цената.