— И имате достоверни доказателства, предполагам, с които можете да докажете това? Във вас, имам предвид? Няма да я оставя, докато не го удостоверите с документ!
— Доказателството е в стаята ми. Не нося акта й за раждане със себе си, разбира се, но…
— Но както изглежда, ще имате проблеми, нали? — пое си дълбоко дъх Дейн, за пръв път, откакто беше видял този човек изправен пред тях. — Моята съпруга твърди, че е на двадесет и една години — повдигна веждата си Дейн, гледайки гневния поглед на Треймор. — Омъжих се за нея, защото съм сигурен, че е така. Така че, докато не съм убеден в противното, т.е., че съм… сгрешил относно нейната възраст, тя си остава моя съпруга и ще отиде там, където аз й кажа.
— Тя не е твоя жена, проклета да е! Така че, ще трябва да ми я дадеш! — Търпението на Гарвис се беше изчерпало моментално. Той направи крачка към Дейн, но в същия миг зад него дузина крупиета, бармани и други служители във „Фльор“ измъкнаха малки пистолети от дантелените си вечерни ризи и ги вдигнаха като по изречена команда. Гарвис присви очи и бързо се огледа, за да прецени положението. Водеше със себе си шестима полицаи, но никой от тях не беше извадил оръжието си. Все още се изкушаваше да насили нещата, мислейки, че с малко късмет Сабрина или Морган, а дори и двамата, можеха да бъдат убити.
Но внезапно в края на махагоновия бар, който беше разположен по цялата дължина на стената, се появи един огромен негър. Пушката, която държеше в ръката си, беше грамадна и всяваше респект. Дори докато стоеше и размишляваше, негърът повдигна по-високо оръжието и насочи дългата стоманена цев право към него.
— Ти си кръгъл глупак, Морган. Тя не го заслужава. Да се противопоставяш на полицията в Сан Франциско е…
— Не се противопоставям на нищо, макар че, ако го направя, няма да ми е за пръв път. Бях сред тези, които през петдесет и шеста убеждаваха полицията да вложи малко повече усилия в спазването на законите тук. Мисля, че някои от тези джентълмени, които сега са дошли с вас, могат да си спомнят това време.
Дейн продължаваше да бръщолеви, за да спечели време и да може да срещне погледа на Коул, и когато това стана, Коул му кимна с глава. Някои от полицаите зад Треймор също размениха погледи, спомняйки си добре онова време. Нито един от шестимата нямаше намерение да извади оръжие срещу Дейн или срещу големия мъж, наречен Коул. Дейн отклони погледа си от Коул и като се отпусна леко, успя дори да се усмихне на Треймор.
— Може би не съм ви разбрал добре? Вие имате заповед и за арестуването на Сабрина също?
— Не. Не. Нямам. Но ще получа такава, ако се наложи. Знаете, че мога да го направя.
— Да, добре… но докато го направите, Сабрина ще остане тук. Тя няма да тръгне с вас!
Дейн се обърна към Сабрина:
— Стой тук, Бри! Не напускай „Фльор“! Без значение какво ще стане, разбра ли? Тревис и Коул ще се грижат за теб вместо мен. Ще затворят „Фльор“ като крепост и няма да позволят на никого да влезе вътре. Само прави това, което те ти кажат, и не се страхувай…
Сабрина пребледня като платно. Тя сграбчи ръката на Дейн, докато поклащаше главата си към Гарвис.
— Не! Гарвис, няма нужда от всичко това. Аз реших вече. Можеш да вземеш парите ми! Само ни остави на мира! Винаги си искал само парите ми, така че вземи ги, за Бога! Не се интересувам повече от тях!
— Ах! Много трогателно, Сабрина, наистина! Но се боя, че предложението ти идва твърде късно… и е твърде малко. Защо трябва да се пазаря и да получа само парите, когато без пазарлъци мога да имам богатството ти… и теб? — ухили се Треймор и леко сви рамене.
Сабрина стоеше поразена, удивена и смълчана от удара, неспособна да направи каквото и да е, освен да стои глупаво на стълбището и да се вглежда втренчено в лицето на Треймор. Тя беше смутена, когато Дейн не предложи веднага на Гарвис разрешаването на въпроса по този начин. Накрая беше започнала да мисли, че той беше забравил за това предложение. Но, разбира се, той не беше забравил нищо. Инстинктът му беше подсказал, че от един такъв разговор нямаше да има никакъв ефект.
— Но защо? — Това беше всичко, което тя можа да му каже. — Защо, Гарвис? Защо не ме оставиш на мира?
— Коул? — Очите на Дейн гледаха мрачно, когато направи жест към огромния негър и после се обърна към Тревис. — Знаете добре какво трябва да правите. Няма да ме задържат повече от една нощ. Плащам им дяволски много в брой под масата, за да рискуват да се заядат истински с мен.
Той се обърна с гръб към Треймор — нарочно, помисли си Сабрина — и застана до нея. Ръката му хвана нежно брадичката й и като повдигна лицето й, за да я целуне, той леко се усмихна.