— Не знам… Ако Дейн Морган излезе от затвора и разбере, че съм имала пръст в тази… — думите на Тара заглъхнаха, а тъмнината на нощта скри внезапния проблясък на съмнението, което се появи в нейните очи. — Познавам гнева на Морганови. Той може…
— Той няма да ти направи нищо в сравнение с това, което аз ще ти сторя, ако не успеем в тази работа. Сега ще правиш това, което аз ти кажа! — Гарвис протегна ръката си и стегна като в клещи фината китка на Тара, причинявайки й болка.
— О! — изпъшка Тара, а очите й заблестяха гневно. — Пусни ми ръката и върви по дяволите! — Тя измъкна ръката си и мрачно разтри китката си. — Повече никога не ме докосвай! Никога!
За момент Треймор остана мълчалив, взирайки се с присвити очи в жената пред себе си, виждайки как от очите й струеше неприкрита злоба, въпреки тъмнината.
— Да, но сега ние сме партньори, нали, скъпа моя? — Той продължи да разглежда красивото й лице, като бавно повдигна едната си посребрена вежда. — Ти прикриваш добре злобата си… по-добре от мен… през по-голямата част от времето. Разбира се, още си млада и можеш да използваш красотата си като маска. Кажи ми само това — наистина ли желаеш единствено Морган? Или просто искаш парите му?
— Не виждам причина, поради която да не имам и двете — отговори хладно Тара. Тя сви рамене и погледна към затъмнената „Бел Фльор“. После се намръщи и продължи: — А сега ми кажи, какво искаш да направя? Но побързай.
Треймор се намръщи замислен и накрая кимна с глава.
— Искам да знам нещо — нито Морган, нито Сабрина знаят, че си тук, в Сан Франциско, настанена във „Фльор“.
Тара поклати утвърдително глава.
— Не. Освен ако някой не е споменал, но се съмнявам в това, след цялата бъркотия, която настъпи с идването на полицията, на твоя милост и със задържането на Дейн. Не съм виждала още дриплата.
— Добре. Гледай да не се разбере. Сабрина не е глупава. Ако те види във „Фльор“, ще бъде нащрек. Стой в стаята си. Изпращай някоя от жените да ти носи храната. Обзалагам се, че Брюстър ще чака, за да каже първо на Дейн, че си пристигнала тук, а дотогава няма да каже на Сабрина. Дотогава не се показвай, а ние ще действаме бързо, за да имаме предимството на изненадата.
— Как ще действаме? — попита мрачно Тара.
— Ах… — Гарвис се спря и кимна с глава след кратко размишление. После лека усмивка се плъзна по лицето му. — Слушай ме много внимателно…
Въпреки уверенията на Дейн, следващият ден мина без никаква вест от него. Тревис и Коул бяха силно разтревожени, въпреки че се опитваха да се преструват на спокойни и самоуверени пред Сабрина, за да я успокоят. Във „Фльор“ беше тихо, много тихо. Мъжете стояха в очакване с оръжие в ръка, със зачервени, разтревожени очи след дългата безсънна нощ — мълчаливи, без да са сигурни какво точно чакат.
Тревис не беше вече онова „зелено“ момче, което тя беше срещнала в Денвър. Той спокойно и уверено беше поел задълженията в отсъствието на Дейн, като се стремеше Сабрина постоянно да бъде заета с нещо, за да отвлече вниманието й от страха, който безжалостно я разяждаше. С Коул не беше толкова близка, но това не означаваше, че той й беше по-малко верен. Където и да се намираше тя — на горния етаж или долу, в залата, за да играе карти, или пък докато се разхождаше из салона, взирайки се през прозорците с железни решетки огромният негър не я изпускаше от очи, винаги беше близо до нея, а пушката, с която вчера се беше прицелил в Гарвис Треймор, все още се намираше в големите му ръце.
Сабрина се чувстваше сигурна и защитена. Не за себе си мислеше тя, когато зелените й очи помръкваха, дори помътняваха от страх. Струваше й се, че времето тече много бавно. Минутите й изглеждаха като часове. Все по-често седеше мълчалива, зареяна в мислите си, загледана в затворената врата. Къде ли беше Дейн? — питаше се неспирно тя, неспособна да си наложи да спре да се измъчва. Но всеки път въпросът я караше да се притеснява още повече, а сърцето й да се свива от страх и тревога. Къде ли беше Дейн? И къде ли беше Гарвис? Нямаше и следа от него. Само един полицай беше дошъл във „Фльор“ тази сутрин. Беше направил нерешителен опит да поднесе на Сабрина една заповед и за тази цел седя отвън пред вратата няколко часа, но после си тръгна невъзмутимо. Все пак това беше Сан Франциско и неспазването на закона беше обичайна практика в града.
— Още една игра, Сабрина?
Въпросът на Тревис прекъсна мислите й. Тя премигна, погледна го и поклати извинително глава.
— Съжалявам, Тревис — каза тя. — Аз бях… И аз не знам къде точно бях. На карти? Не, не ми се играе.