Играеха на феъроу. Беше проста игра. Само късметът имаше значение, а не умението, и веднага след като я научи, тя бързо започна да се отегчава от нея. Докато играеше, бяха заети само ръцете й, но не и умът й.
— Тревис — не можеше да се сдържа повече тя и пребледняла като платно, се обърна към него и сграбчи ръката му, — мислиш ли, че Дейн може да се намира в…
— Дейн е добре.
Коул беше този, който й отговори. Той пристъпи към масата, изтегли един стол и седна, като постави пушката, готова за стрелба, върху скута си. Черните му като абанос очи не се бяха откъсвали от жената през целия ден, оглеждайки я преценяващо. Харесваше това, което виждаше. Тя беше точно за Дейн, а Коул го обичаше като брат. Той се усмихна мило на Сабрина и се пресегна, за да вземе тестето карти от Тревис.
— Ще ти покажа една нова игра, наречена покер. В тази игра се изисква повече мислене. Сега ми обърни малко внимание и се съсредоточи.
— Откъде знаеш, че Дейн е добре, Коул? — прекъсна го Сабрина и събра картите, които той й раздаваше. Тя повдигна очите си, когато той раздаде и последната карта, и улови погледа му. — Коул?
— Просто знам. Познавам Дейн. Зная, че той може да се грижи за себе си, особено в този град. Дай му малко време и той ще се погрижи и за Треймор също.
— Но не знам… дали Гарвис ще ни даде време.
— Точно сега той няма избор — подсмихна се Коул и кимна с глава към Сабрина. Смехът му прозвуча дълбоко и боботещо в гърдите му, също като далечно бумтене на влак. — Сега вдигни картите си. Асото е най-силната карта. Един чифт прави фигура, но не е много силна. Два чифта е още, по-добре. Три са…
Тревис хвърли одобрителен поглед към Коул и прикри една въздишка на облекчение. Чакането измъчваше и него, макар че заради Сабрина се стремеше да не го показва. Обикновено сама по себе си интуицията на Коул беше достатъчна, за да разведри мислите и опасенията му, но се беше надявал досега Дейн да се е върнал и отсъствието му го караше да се тревожи.
— Играеш ли, или спиш? — въпросът на Коул го изтръгна от мислите му.
— Какво… ох, съжалявам. Ще взема три — отговори той и погледна намръщен картите си.
— Ако Дейн не се върне за вечеря, ще отида да го намеря. Ще отида до полицията, ако трябва — гласът на Сабрина беше тих, но странно твърд и решителен.
Стреснат и разтревожен, Тревис я изгледа проницателно, но погледът на Сабрина бе прикован върху картите. Лицето й беше пребледняло леко, но нещо в стиснатите й устни, в безизразния й глас, говореше за една решимост, която не търпеше възражение.
Той отвори уста да каже нещо, но после се отказа. Това не беше онази Сабрина, която бе срещнал в Денвър преди година и половина. Тогава се бе влюбил безнадеждно в нея. И тогава в нея имаше някаква сила, някаква стоманена твърдост и решимост, но сега тази стомана беше закалена в огън и той разбираше, че не беше по силите му да й се противопостави.
Притеснен, той погледна към Коул и видя, че големите черни очи очакваха неговите, а в тях той прочете едно мълчаливо послание.
Не. Той и Коул имаха пълно, макар и мълчаливо съгласие по въпроса. Не трябваше да позволят на Сабрина да напусне сигурното убежище, което представляваше „Бел Фльор“ — особено да отиде в полицията, когато имаше заповед за задържането й.
Тревис кимна едва забележимо на Коул, погледна Сабрина и после сведе поглед към картите си.
— Има ли желаещи да играем за пари? — извика той и се усмихна.
— Дейн! Благодаря на Бога! Добре ли си?
— Добре съм, но съм бесен. Шефът на полицията удобно се измъкнал от града. Не се очаква да се върне преди полунощ. През целия ден получавах извинения, съжаления и множество притеснени погледи, но никакво освобождаване, докато шефът не подпише документите. — Очите на Дейн бяха мрачни като буреносни облаци и Тревис си помисли, че не би пожелал гневът му да бъде насочен към него. Не завиждаше и на началника на полицията, когато се върнеше в града. — А Сабрина? „Фльор“? Всичко наред ли е там?
Тревис кимна с глава. Ненадейно, отчасти успокоен, че беше намерил Дейн жив и здрав, той се усмихна широко и каза:
— Оставихме Сабрина да играе покер с половин дузина момчета. Страхувам се, че трябваше да обещая да възстановя загубата на всеки един от тях, тъй като тя вече почти разори мен и Коул. Ако тя беше някоя друга, щях да й предложа работа като дилър при нас — усмивката му леко помръкна и той поклати глава. — Не трябваше да я оставяме, Дейн, но нямахме друг избор. Беше решила да дойде сама. Само така можахме да я разубедим с Коул да не прави тази лудост. Тя настояваше двамата да дойдем заедно, в случай че възникнат неприятности.