— Хм — промърмори Дейн, макар че една усмивка на възхищение докосна устните му, а погледът му незабавно се проясни. — Добре… постъпили сте правилно, като я държите във „Фльор“. Надявам се, че не сте имали неприятности? Ти и Коул? Когато напуснахте „Фльор“? Или когато влязохте тук, за да ме видите?
— Не, никакви. В действителност бяхме изненадани. Мислех, че може да се наложи Коул да убеждава някои от полицаите, но не се стигна дотам. Не можеха да бъдат по-благосклонни, дори ако ни бяха предложили кифли и чай.
— Хм… — очите на Дейн загубиха блясъка си. Той се намръщи, после стана неспокойно от тясното затворническо легло и започна да крачи из килията. Токовете на високите му кожени ботуши за езда тропаха по голия, каменен под, докато той се движеше напред-назад. Най-после се спря и се загледа през малкото прозорче в черната, мъглива нощ. Какво следваше? Треймор все още не беше свършил — можеше да заложи живота си за това. И неговото освобождаване — което и без това вече закъсня — нямаше да стане по-рано от няколко часа. Не можеше да си представи, че Треймор възнамеряваше да чака той да излезе оттук. Защо ли трябваше Треймор да им предлага това преимущество?
— Жена ти е в безопасност, Дейн. На всяка врата пазят дузина мъже — прозвуча гласът на Коул, а на лицето му се появи доволна усмивка. — Никой не може да влезе във „Фльор“, повярвай ми. Няма смисъл да се тормозиш.
— По дяволите! — изруга Дейн и се обърна с гръб към прозореца, като сви рамене. — Мислех, че да бъдеш влюбен е приятно преживяване.
— Не и когато си избрал наследница на огромно богатство, което и друг иска да притежава — изтъкна кратко Тревис. „Това можеше да бъдеш и ти“, помисли си Тревис изненадан, но още в същия миг разбра, че е доволен, че не беше той. Все още обичаше Сабрина, но не беше влюбен в нея — не и така, както преди. Той се беше влюбил в момичето, но за тази година и половина момичето си беше отишло, беше се превърнало в жена — в жената на Дейн. — Сега — усмихна се Тревис — ни дай някое любовно послание, което да отнесем на Сабрина. И ни кажи какво трябва да направим, когато се върнем във „Фльор“. Смяташ ли да останеш със Сабрина във „Фльор“ през следващите пет месеца? Или си намислил нещо друго?
— Може би ще отидем в Сакраменто — намръщи се Дейн и сви рамене, тъй като не беше решил още със сигурност какво щеше да прави. — Не знам. Може би ще започнем със Сакраменто. Зависи колко неприятности е решил да ни създава Треймор. Може би ще се наложи да продължим да бягаме. Господ да ни е на помощ, ако ще трябва да прекосяваме Сиера Невада.
— Няма да стане нужда да го правиш, Дейн — каза много тихо Коул. — Ти ми даде думата си.
Дейн се обърна, погледна Коул в очите и поклати глава.
— Благодаря за предложението, Коул. Не, благодаря. Ако убийството на Треймор е единственото разрешение, аз съм този, който трябва да го направи — той се спря за миг и свъсил вежди, кимна с глава на Тревис и Коул към желязната решетка на вратата на килията. — Може да решим проблема по-късно, когато се върна във „Фльор“. Засега ще се чувствам най-добре, ако се върнете час по-скоро при Сабрина. И бъдете внимателни, много внимателни по пътя за вкъщи.
— Добре — съгласи се Тревис и се обърна към вратата, после се спря за малко. — Ох… има още нещо, Дейн. Сега вероятно не е времето да те безпокоя с това, но трябва да знаеш, че снаха ти — или поне твърди, че е твоя снаха — дойде във „Фльор“ с целия си багаж и се настани там преди десетина дни. Не съм го споменавал още пред Сабрина, мислех, че трябва да говоря най-напред с теб, но…
Дейн го гледаше втренчено и като че ли беше замръзнал на мястото си. Тревис се намръщи притеснено, после продължи несигурно:
— Черна коса. Сини очи. Хубава жена, но малко…
— Тара? — шепотът на Дейн беше тих и странно дрезгав.
Тревис се намръщи още повече и кимна с глава.
— Да. Сигурен съм, че това е името, с което се представи. Тара Морган?
— Дяволите да я вземат, тази уличница! Веднага тръгвайте за „Фльор“! И изгонете Тара! Не споменавайте нищо за нея пред Сабрина. Тя има достатъчно тревоги с Треймор, за да я безпокоим и с Тара. Ако се наложи, изхвърлете Тара през прозореца. Само се отървете от нея, преди да съм се върнал! А сега вървете, за Бога, преди Тара да осъществи пъклените си планове и не изпускайте от очи… — Дейн прекъсна рязко изречението си, докато го наблюдаваше как се обърна, за да отвори вратата на килията.
Тревис се взираше невярващо във вратата, после отново я дръпна по-силно, но тя не се отвори.
— По дяволите…
Дейн вече беше застанал до него, за да му помогне в дърпането. Желязната врата все още не се предаваше. Онемял от гняв и обзет от безнадеждни мисли, той стоеше мълчалив и само се взираше в черната ключалка на вратата.