— Така значи — каза накрая той. — Разделя… и побеждава. Следователно Треймор има някакъв план за тази вечер. Няма да бъда много учуден, ако чуя, че Тара също има пръст в тази работа. И планът му ще се осъществи лесно, щом и двамата сте премахнати от пътя му — той се обърна и погледна Коул. Измъкни ни оттук, Коул! Трябва да се върна във „Фльор“ при Сабрина.
— Само ако мога…
— Трябва да можеш! — отговори му мрачно Дейн. — Трябва да съществува някакъв начин.
— Не е толкова лесно, Дейн. Може би си забравил, че вече бях тук веднъж. Единственият начин за излизане оттук е кратка разходка до бесилката. Ти беше този, който ме измъкна тогава. Спомняш ли си? — усмихна се леко Коул, но в усмивката му нямаше веселост. — Аз си го спомням много добре. Като че ли беше вчера. Все още го виждам в сънищата си. Виждам се как разглеждам всеки сантиметър от тази решетка и търся някакъв начин да изляза оттук, но никога не мога да го намеря.
— Беше преди повече от десет години, Коул. Тогава затворът беше нов. Сега вече не е. Ще намерим начин да се измъкнем оттук.
— Поне съм сигурен, че трябва да опитаме — кимна с глава Коул и направи знак на Тревис да разгледа по-внимателно вратата. — Намали малко пламъка на тази лампа, Дейн. Не е нужно някой да ни види какво правим.
Коул вече се беше обърнал с гръб към другите, а ръцете и очите му търсеха трескаво, опипвайки бетонните стени. — Може би тук, Дейн. Виж — пресегна се той към една от железните пръчки на прозореца. Годините, прекарани в солената мъгла, бяха свършили своята работа и там, където ставаше връзката на метала с бетонната стена, пръчката бе корозирала силно. Той я дръпна умело и тя леко се помръдна, като издаде тих, стържещ звук. Няколко парченца от мазилката паднаха на дебелата дъска под прозореца. Коул бързо ги почисти и се напрегна отново. — Ако успеем да освободим една, ще можем да я използваме като лост, за да извадим и останалите.
Мрачното лице на Дейн беше покрито с пот, когато кимна с глава и хвана желязната пръчка заедно с Коул.
— На три дърпай — каза той. — Тревис, ти хвърляй по едно око, в случай че някой се запъти насам.
Сабрина се събуди от неистовото хлопане по вратата на стаята, удивена, че изобщо беше заспала. Не мислеше, че ще може да затвори очи, преди Тревис и Коул да са се върнали, носейки някакви новини — успокоителни или не — за Дейн. Сигурно беше от тази проклета супа, която някой я беше убедил да изяде. Дотогава беше добре, но след това почувства, че й се вие свят и й се доспа. Беше се качила в стаята на Дейн, за да си почине малко и да изчака завръщането на Тревис и Коул.
— За Бога! Има ли някой вътре? Събудете се!
Беше женски глас. Женски юмруци удряха по солидната дъбова врата. Странно, мислеше Сабрина все още замаяна, но не й се стори толкова необичайно, че да се разтревожи. Тя знаеше, че във „Фльор“ имаше жени. Много от мъжете, които работеха и живееха тук, имаха жени. По-обезпокоителното беше, че се носеше миризмата на нещо… на пушек? Пушек ли беше? Миризмата стана по-силна, когато тя се изправи и тръгна несигурно към вратата.
„Събуди се, Сабрина! — заповяда си тя. Направи нещо! Проясни мозъка си! Размърдай се и мисли!“
— Да — отговори тя. После завъртя тежката месингова ключалка и отвори вратата. — Какво…? Коя сте вие? Какво има?
Големи черни кълба дим обгръщаха коридора и се стелеха към нея, когато отвори вратата на стаята. Сабрина се задави, започна да кашля, да се задушава и инстинктивно извърна главата си настрана. Очите й пареха от пушека и се бяха изпълнили със сълзи.
— Пожар! Има пожар, за Бога! Не можете ли да го загасите? Побързайте!
Някой сграбчи ръката й и я дръпна в коридора, после я блъсна напред. Сабрина се опитваше да мисли, тя инстинктивно се обърна към предното стълбище. Имаше нещо… освен миризмата на пушек се долавяше и някаква друга, по-малко позната миризма…
— Не, не оттук! — гласът на Тара беше станал остър от раздразнение и напрежение и тя дръпна Сабрина в друга посока. Мили Боже! — мислеше развълнувана тя. Идеята да сложат нещо в храната на Сабрина беше на Гарвис. Момичето едва се беше събудило и едва пристъпваше. Беше толкова зашеметена, че вървеше право към най-гъстия пушек, вместо да бяга от него и Тара я буташе ядосана. — Не, не оттук — повтори бързо тя. — Пожарът започна в кухнята. Фасадата на къщата вече е в пламъци. Ще използваме задното стълбище.
Трябваше да действат. Нямаха достатъчно време, за да позволят на дриплата да се препъва, да залита и да се влачи бавно. Тара се пресегна, хвана ръката на Сабрина и я задърпа силно, за да върви по-бързо към стълбището. Само Господ знаеше как въобще щеше да успее да слезе момичето по стълбите, мислеше си строго Тара. Разбира се, отговори си бързо тя, ако паднеше и счупеше врата си, щеше да е много добре. Тази развръзка би удовлетворила нейните желания. Колкото до Гарвис и до това, дали той би одобрил един такъв нещастен инцидент, това щеше да бъде негов проблем.