— Какво има? Кое е толкова смешно? — запита Сабрина. Търпението й започваше да се изчерпва.
Младото момиче само поклати глава, очевидно опитвайки се да сдържи смеха си.
— Ти каза типи на Черната мечка. Никой воин няма типи. Жената има типи. Жената прави типи, жената се грижи за него.
По устните на Сабрина премина неохотна усмивка, по-скоро горчива, отколкото весела. Ето това поне беше един въпрос, по който можеше да постигне съгласие с жените на чейените. Де да можеха и във Филаделфия да споделят този възглед!
— О! Разбирам. Е, тогава благодаря на Пеещата трева за гостоприемството й.
Момичето дори не си направи труда да превежда, а само поклати глава и се загледа весело и със симпатия към Сабрина.
— Гост… на Пееща трева — сви рамене тя. — Само воин може да покани друг воин да сподели типи.
Сабрина се намръщи озадачено. Това не можеше да го проумее. Ако жените бяха тези, които притежаваха типитата, защо тогава на мъжете им беше позволено…? Повдигна рамене и изостави тази загадка. В края на краищата те бяха само диваци. Никога не би могла да я разбере. В такъв случай защо трябваше да се опитва.
— Мога ли да помогна на Пеещата трева в работата.
Момичето отново заговори на чейенски. По-възрастната жена се обърна и кимна на бялата девойка, като й посочи простряната кожа. Сабрина любопитно пристъпи към нея, следвайки останалите жени. Индианките, насядали край кожата, очевидно я почистваха от козината с помощта на остри на вид сечива, направени от кост. Пеещата трева й посочи едно място в малкия кръг и Сабрина седна, опитвайки се да се настани по-удобно на твърдата земя. Една от жените й подаде стъргало и й показа как да го използва върху обтегнатата кожа. Най-накрая Сабрина кимна, потискайки недоволната си гримаса. За това също би могла да обвини пастрока си, помисли си тя и започна да стърже кожата. Все щеше да намери някакъв начин…
Беше късно следобед и от обедната почивка бяха изминали часове. Сабрина изморено се надигна. От работата над кожите я болеше гърба. Индианките не изглеждаха ни най-малко уморени. Продължаваха да клюкарстват на гърления си език и често се кикотеха. Момичето, което говореше английски — Сребърния гълъб, й преведе няколко от разговорите на жените, но тъй като Сабрина не познаваше почти никого в лагера и беше съвсем непозната с порядките в живота на чейените, в повечето случаи не можеше да види нито смисъла, нито смешното в тях. Дори не посмя да задоволи любопитството си, като огледа лагера, който я заобикаляше, тъй като припичащото априлско слънце бе накарало повечето момчета да се съблекат голи, без дори да са си сложили оскъдните поясни препаски на по-възрастните мъже.
Започнала бе обаче да разбира рисунките, изобразени върху стените на типитата, които, както й бе обяснила Сребърния гълъб, бяха изработени от летни бизонски кожи, за разлика от зимните кожи, които обработваха в момента. Рисунките разказваха символичната история на най-забележителните подвизи на воините и освен това изобразяваха техните магически знаци — понятие, което Сабрина не можа напълно да разбере. Индианското момиче съвсем сериозно й бе обяснило, че някои типита бяха изрисувани както воинът го бе видял в сънищата си или според видението, което бе получил. Сабрина просто бе кимнала, без все още да я разбира. Настройваше се все по-подозрително към твърдението на Сребърния гълъб, че жените притежават типитата си, тъй като, изглежда, воините разполагаха с всички права да ги използват, както и да ги украсяват. От това, което бе разбрала, излизаше, че в действителност притежанието на кожения дом даваше само съмнителното преимущество от множество задължения — да се направи типито, да се мести, да се сглобява. Надяваше се да види някои от индианците да се хванат истински на работа, да съберат дърва или изсушен бизонски тор, който те използваха за горене, да донесат вода или да приготвят храната. Вместо това те се разхождаха спокойно из бивака и разговаряха. Често можеха да се видят индианци, погълнати от игра на зарове или от някаква друга игра с пръчки. Нищо чудно, че Дейн Морган толкова бързо й възложи домашните задължения, помисли си тя с недоволна гримаса. Дори в момента се беше проснал и спеше в типито.
Нечий дрезгав, гърлен глас привлече вниманието й. Сабрина бързо вдигна очи и с изненада откри, че от другата страна на кожата е застанала непозната млада жена, която й протягаше парче мека еленова кожа.
— Това е Смеещата се вода. Тя е втората жена на моя баща, Бягащия вълк.