На стълбището нямаше никой от въоръжената охрана, която трябваше да пази тази част на къщата. Въпреки особеното си състояние, Сабрина се спря на горното стъпало и погледна тревожно надолу. Тук нямаше толкова много пушек и въздухът беше по-чист. Дишаше се по-леко. Това направи другия аромат по-ясен. Парфюм… разбра тя и се намръщи, без да знае защо. Аромат на цветя, тежък и сладникав. Южни цветя…
— Побързай, за Бога! Преди и двете да сме се изпържили!
Изчерпала търпението си и равнодушна към резултата, Тара блъсна Сабрина надолу по стълбите, без да се церемони много, и почти се разочарова, като видя, че момичето се олюля, но започна да слиза, препъвайки се по стъпалата надолу. Не можа да падне, тъй като успя да се хване за парапета.
— Продължавай да слизаш! — изсъска гневно Тара.
Сабрина само кимна с глава и съсредоточи вниманието си върху тясното, мрачно стълбище, като внимаваше да не падне. Предното стълбище беше широко и стъпалата му не бяха високи. Но това тук съвсем не беше такова и тя се държеше здраво за парапета. Първата площадка. После втората. Сабрина се уплаши, когато усети, че ръката на жената стисна здраво китката й. Но на задната врата нямаше никой, а пушекът беше още по-гъст. Една зловеща светлина излизаше от крилото към улицата — прекалено оранжева, твърде непостоянна и много гореща, за да идва от полилеите. Сабрина не се колеба повече, а завъртя месинговата ключалка. Жената все още държеше китката й, но й помогна с желание при отварянето на вратата. В следващия миг тя блъсна силно Сабрина навън в студената, мъглива ноемврийска нощ.
Отново беше блъсната така силно, че едва не падна! Сабрина се мъчеше да запази равновесие. За щастие, един мъж се пресегна, хвана я за ръката и не й позволи да падне. Сабрина вдигна главата си, за да му благодари, но думите заседнаха неизречени в гърлото й.
Между ужаса и студения, влажен нощен въздух съзнанието на Сабрина се проясни малко, но достатъчно, за да разбере кой държи ръката й. Тя замръзна на мястото си, като трепереше силно и се взираше в лицето му. Посребрените му екстравагантни бакенбарди отразяваха малко от светлината, която предлагаше уличката. Той й се усмихваше, от което тя се почувства още по-зле.
— Гарвис?
— Кой друг може да е, скъпа дъще? Колко е хубаво, че те виждам отново.
Сабрина се беше отдръпнала инстинктивно назад към жената, но чу смеха на Тара, развеселена от проявата на такава гибелна наивност.
— От мен ли търсиш помощ, скъпа? Не трябва да се надяваш да получиш такава.
Тара се разсмя отново, а кръвта на Сабрина замръзна във вените й, когато накрая разбра, че беше чувала и преди този смях. В Денвър! Разбира се… парфюмът! Същият! Южните цветя…
— Тара!
— Ела тук, скъпа моя — настоя Треймор. — Всички господа от „Фльор“ са заети с огъня в предното крило, за да се разберат, че в задния двор става нещо. Знаеш ли историята за Килдръми, Сабрина? Не? Как само един-единствен предател надвил цял замък, като запалил пожар отвътре? Винаги съм смятал, че такива истории за предателства, въпреки изминалите векове, представляват най-забавното четиво, дори много възпитателно понякога — Треймор бутна слисаната Сабрина към каретата, която чакаше в близките сенки, и направи знак на Тара да ги последва. — Такава чудесна нощ е, само за разходка с лодка, не си ли съгласна с мен? Така се случи, че купих една. Оставил съм я в пристанището, немного далеч.
Сабрина хвърли последен отчаян поглед към къщата, но нямаше никой наоколо, който да я чуе, ако извика за помощ. Само един самотен възрастен мъж, дрипаво облечен, с две кучета, които вървяха близо до него, стоеше в началото на уличката. Като че ли беше безсмислено и жестоко да го вика на помощ. Дори и да се опиташе да й помогне, Гарвис със сигурност щеше да се справи с него.
Гарвис я набута бързо в каретата и след като се качи и Тара, заключи вратата.
Така, всичко свърши вече, мислеше си сковано Сабрина, докато каретата започна бързо да се спуска надолу към кея. Толкова много мъки и страдания отидоха за нищо. Всичко, което Дейн беше изтърпял. Всичко, което тя беше изтърпяла. И накрая Гарвис Треймор щеше да бъде победител.