Глава 22
— Какво става, по дяволите? — пришпори коня си Дейн и се понесе в безразсъден галоп по хлъзгавата от мъглата калдъръмена улица. Пред „Бел Фльор“ се бяха събрали много мъже. Уморени, те стояха на малки групи и се взираха в сградата, която най-после бяха успели да спасят.
На стотина метра от „Бел Фльор“ конят изпръхтя, вдигна високо главата си и отказа да върви по-нататък, където миризмата на пожара се усещаше все по-силно. Дейн скочи от коня, хвърли юздите на Коул и забърза към къщата.
— Какво, по дяволите, е станало тук, Джейми? — той постави ръката си на рамото на мъжа, разпознавайки под пласта черни сажди един от барманите, който работеше във „Фльор“.
— Пожар, мистър Морган — посочи уморено с ръка към сградата мъжа. — Започна в една от частните трапезарии в партера и обхвана предното крило и салона.
— Започна в сградата? Или отвън?
— Избухна вътре в сградата — отговори барманът с неохота, избягвайки да срещне погледа на Дейн. — По начина, по който избухна, изглежда е… предизвикан нарочно.
Миризмата на изгоряло беше остра и силна и се стелеше ниско по земята, тъй като мъглата, която изпълваше въздуха, я притискаше надолу. Малки частици черна пепел още се носеха мързеливо из въздуха. Дейн погледна към горните етажи на „Фльор“. Устните му бяха стиснати. Вторият и третият етаж поне отвън изглеждаха незасегнати. Вътре, спомни си думите на бармана, Дейн. Тара също е била вътре. Той можеше да се обзаложи, че Тара беше причинила пожара, насърчена от Гарвис Треймор. Почувства ледената тръпка на гнева и си обеща, че този път ще накаже Тара за подлостта й.
— А Сабрина? — попита той почти без надежда. — Сабрина добре ли е?
Мъжът, изглежда, се стресна, а това беше достатъчен отговор за Дейн.
— Добре е, сигурен съм. Искам да кажа, че не съм я виждал, но пожарът не стигна до стълбището и смятам, че е добре горе…
Дейн си проби път през тълпата, изблъсквайки с рамо насъбралите се мъже по пътя си към изгорялото от пожара фоайе. Усети как сърцето му се сви от някакво лошо предчувствие.
— Коул! Оседлай ми Сънденс! — извика той през рамото си, после тичешком влезе във „Фльор“, мина покрай широкото предно стълбище и се отправи към задното. Задната врата също зееше широко отворена, без да има каквато и да е охрана. Дейн се препъна в една пушка в тъмнината, оставена от някой от мъжете.
Тук миризмата на изгоряло не се чувстваше така силно. Но друга миризма, много по-различна, моментално докосна обонянието му, подразни го с интимността си, а после изчезна, докато той се опитваше да си спомни откъде я познаваше.
Не отдели повече време на това, а хукна нагоре по стълбището, като взимаше стъпалата по две, макар инстинктивно да разбираше, че това беше едно напразно усилие.
Дейн премина, без да спира, площадката на втория етаж и се затича към третия, молейки се да намери Сабрина там, където трябваше да бъде. Премина по неосветения коридор и блъсна с рамо вратата на апартамента си, за да я отвори.
Дори и в отсъствието на светлина той можа да разбере това — Сабрина не беше там.
Слабата светлина, която идваше от забулената в мъгла луна, осветяваше оставената на масата отворена книга, а няколкото възглавници, сложени една върху друга на голямото легло подсказваха, че тя беше почивала тук.
Страхът се надигна и заля цялото му същество, стегна сърцето му, а устата му пресъхна. Дейн се обърна и забърза обратно надолу по стълбището. „Мисли! — заповяда на себе си той. Не се паникьосвай, а мисли! Тя едва ли е могла да изчезне преди повече от броени минути. Къде можеше да я заведе Треймор? В полицията? В хотела, където беше отседнал? Къде?“
— Дейн?
Изглежда, и Коул притежаваше шесто чувство, тъй като заедно с Тревис, вече чакаха Дейн на малката уличка зад „Фльор“. Бяха се качили на конете си, а Сънденс стоеше до тях оседлан.
— Няма я горе — отговори кратко Дейн.
За пръв път в живота си чувстваше студенината на гнева, нещо, което плашеше дори и него самия. Когато Коул се наведе, за да му подаде юздите, Дейн ги хвана с едно бързо движение и кимна с глава, за да му благодари. Той се метна на седлото на Сънденс, без да говори.
— Накъде, Дейн? — наруши тишината Тревис.
— Това е въпросът, накъде? Но нямам отговор — Дейн се взираше безпомощно нагоре-надолу по дължината на мрачната уличка. Очите му не виждаха никакво разрешение. Дори инстинктът му, обикновено толкова силен и верен, като че ли беше замръзнал в тази вътрешна студенина, която беше стегнала душата му. Сърцето му крещеше, настояваше да тръгне незабавно — накъдето и да е — да пришпори Сънденс и да язди в нощта, за да търси Сабрина, преди да е станало твърде късно. Но къде? В каква посока? — По дяволите, не знам накъде да тръгнем! След престоя ми при чейените можех да се обзаложа, че мога да намеря каквато и да е следа. Но дали ще мога да намеря дирята на карета, която пътува по павирани пътища?