— Треймор е отседнал в „Юниън“ — съобщи Коул. — Може да започнем оттам.
— Да. Може би. Мисля, че това е по-добре, отколкото да стоим тук и да…
Сънденс се дръпна ненадейно, като прекъсна Дейн. Някакво малко белезникаво парче плат се подмяташе от появилия се нощен ветрец. Този познат мирис, който беше усетил преди, се появи отново.
— Тара? — попита Тревис. Неговият кон също се дръпна уплашен. И той беше видял парчето дантела да се премята от вятъра.
— Да. Тара. Да я вземат дяволите, тази уличница — изруга тихо Дейн.
Както стоеше на коня, Тревис потрепери и побърза да отмести погледа си.
— Веднъж избягах от нея. А не трябваше. Още тогава трябваше да я убия. Кълна се в Бога, че ако тя е сторила нещо лошо на Сабрина, ще я накарам да си плати този път! — взираше се Дейн в дантелата, която изчезна в тъмнината. С голямо усилие на волята си наложи да подреди мислите си.
Но студенината все още стягаше сърцето му. Мисълта му бе заета с Треймор и Тара, които, взети заедно, бяха опасна двойка. Той потрепери, като че ли душата му искаше да се освободи от ледената прегръдка и да се върне към топлината.
— Господарю на „Фльор“? — един възрастен скитник, облечен в официални, но явно отдавна непрани дрехи, излезе от сенките на уличката и тръгна към тях с изумително достойнство. Две кучета вървяха до него. Едното се обърна тъжно и започна да души наоколо, търсейки храна. — Господарю на „Фльор“? — каза отново възрастният мъж, този път по-настойчиво, тъй като Дейн не му беше отговорил.
— Дейн — повтори тихо Коул. Той беше усетил студа, който стягаше душата на неговия приятел, разбирайки отлично какво чувства. Погледна към Дейн, молейки се на Бога приятелят му да се освободи от тази студенина. Беше едно да убиеш човек, защото нямаш друг избор, а съвсем друго да убиеш заради сляпото убеждение, че трябва да го сториш.
— О! — свъси веждите си Дейн и погледна към възрастния мъж, който стоеше пред него, като поклати главата си в отговор. Император Нортън, както му казваха те — един стар скитник, луд, който мислеше, че е крал, а кучетата — негови придворни. Обикновено той се отнасяше снизходително с него, тъй като чейените смятаха лудостта за знак на божествено присъствие, а и нищо не му струваше да даде на стария човек храна или да се отнесе към него с търпение и доброта. Но не и сега. Не и в този момент. — Не сега, Ваше Величество. Моля ви. Много бързам.
— Аз ви търсих, сър, но вие не бяхте тук.
Император Нортън не обърна внимание на думите на Дейн и продължи:
— Не можах да събудя никого от моите пазачи на замъка също. Тук имаше един мъж с черна шапка на главата. Тук, на моята улица. Той не ми обърна никакво внимание, когато му наредих да спре и да обясни какво иска. Лорд Блекстоун — той направи импозантен жест към едно от кучетата, което седеше и чакаше търпеливо с провиснал език — беше напълно сигурен, че този човек имаше лоши намерения.
Като чу монолога, Дейн премигна. Очите му се взираха проницателно във възрастния мъж.
— Мъж… А имаше ли и жена?
— Да. Две. Едната — чернокоса като кралицата на мрака, а другата имаше златна коса. Като принцеса. Макар че не изглеждаше добре.
Сърцето на Дейн се обърна. Опитвайки се да си наложи да остане спокоен, той се наведе от седлото и каза:
— Да. Принцесата… е моята съпруга. Струва ми се, че… онзи мъж я открадна от покоите ми. Пеша ли тръгнаха? Или с карета? Какво?
— Той говореше за някаква лодка, която били закотвили наблизо. Побързайте, милорд. Преди да са напуснали пределите на кралството.
— Да. Да, благодаря ви, Ваша светлост — кимна с глава Дейн и се изправи на седлото. Погледна към Коул, после към Тревис. — Към брега! Доковете надолу по „Кърни“! Хайде!
Той подкара Сънденс, преди още да е довършил изречението си, пришпорвайки мощния жребец надолу по тъмната уличка, а после по осветената улица „Вашингтон“. Препускаше лудо към брега, въпреки опасния, хлъзгав път. Чуваше тропота от копитата на конете на Коул и Тревис, които галопираха зад него, но не се обръщаше да ги погледне. Малко по-надолу по хълма, където „Вашингтон“ се пресичаше с „Кърни“, той заби шпорите си в Сънденс още по-силно и се потопи в гъстата мъгла, която се стелеше студена и влажна над залива.
Сабрина потрепери от ледения вятър, който духаше от океана към сушата. Той свистеше в сивото платно, завързано за единствената мачта на лодката и разнасяше гъстата мъгла над пристанището. Студеният въздух беше прояснил мозъка й, ако това изобщо можеше да бъде някакво предимство сега. Не, помисли си тя и отново потрепери. Твърде късно. Щеше да е по-добре за нея, ако все още беше замаяна. Тъй като беше сигурно, че ще я убият, то би било проява на малко милосърдие, ако я бяха оставили зашеметена и полузаспала.