— Не изглеждаш много доволна, скъпа моя Сабрина — каза Треймор и се усмихна. Той погледна към Тара, която се бе подпряла на перилата до него и като че ли споделяше забавлението му. — Не е много доволна, мисля, от това как се развива престоят й в Сан Франциско.
Тара се разсмя. Атлазената й рокля прошумоля, а очите й блеснаха, когато се обърна, за да разгледа внимателно лицето на Сабрина.
— Е, тя не е първата и вероятно няма да бъде и последната жена, която открива, че Дейн Морган никога не е на мястото си, когато човек има нужда от него.
— Нещо си променила плановете си, а Тара? — повдигна посребрената си вежда Гарвис.
— Не е нещо, за което си струва да се тревожа. Бих искала да имам и мъжа, и парите, но той сигурно ще разбере, че моите бели ръчички са подпалили „Фльор“, и не мисля, че е разумно от моя страна да оставам дълго тук, давайки възможност на гнева му да се развихри. Щях да съм късметлийка, ако можех да получа и Дейн, и парите, но мога да се окажа и без късмет, като не получа нито едното, нито другото, а освен това може й малкият ми хубав врат да не остане на мястото си. Една птичка в ръката ми е достатъчна, Гарвис. Със сто хиляди долара в чантата винаги мога да си намеря друг мъж — може би не точно като Дейн Морган, но напълно подходящ за моите изисквания. За разлика от теб, Гарвис, аз в действителност не съм голяма личност.
— Не, — усмихна се Гарвис.
— Е… може би съвсем мъничко — съгласи се Тара с усмивка, а после отново се разсмя. Тя задържа погледа си върху Сабрина още една минута и след кратко мълчание заговори отново. — Знаеш ли, ти си един много чувствителен мъж, Гарвис, и много наблюдателен. Тя наистина не изглежда щастлива тук, в нашата компания, нали? Защо не се опиташ да я наричаш, Бри? С това галено име я наричаше моят девер. Чух Дейн да й казва така в Денвър. Може би, ако погалиш ръката й и я наречеш Бри, тя ще се почувства много по-добре с нас. Може би ще започне да те гледа така, Гарвис, както гледаше Дейн Морган. Мисля си, че това би придало блясък и красота на целия ти ден.
— А, значи Бри, така ли? Това ли е вълшебната дума? Ако я знаех, можех да си спестя всичките тези усилия!
— А вместо това, такава малка театрална трагедия. Толкова млада, толкова красива, толкова влюбена… и толкова тъжна. Колко време остава, мислиш, докато й позволим да се изкъпе някъде?
Сабрина извърна глава и затвори очите си, за да не могат да видят как се мъчи, да сдържи сълзите си. Достатъчно лошо беше, че Гарвис и Тара бяха победили. Достатъчно лошо беше, че скоро щяха да я хвърлят зад борда. Ръцете й бяха вързани, а дългата й пола и фустите й щяха да натежат като олово и щяха да я дръпнат надолу в тъмната, студена, солена вода на залива. Те победиха. Това би трябвало да ги задоволи. Защо трябваше да се подиграват с нея?
— Да се изкъпе? — отговори замислено Гарвис. — В действителност не съм много сигурен дали ще може. Акулите, нали знаеш. Заливът гъмжи от тях, както разбрах, тъй като тук намират много отпадъци за ядене. И… — той се наведе и хвърли нещо по водната повърхност, после се загледа как се движи на мъжделивата жълтеникава светлина от фенера. — Да, приливът настъпва. Може да стигне до Китай, преди да е свършила с къпането.
— Аз също не бих имала нищо против да отида до Китай, но не по този начин.
— Не. Това едва ли би подхождало на стила ти, скъпа моя — сви рамене Гарвис. После се обърна и извика не толкова добродушно към мъжа, който стоеше мълчалив и работеше на светлината на фенера. — За Бога, човече! Това е един най-обикновен мотор! Какво се бавиш толкова?
— Солта и студът — отговори навъсено мъжа. — Тези нови парни неща са темпераментни също като кучките, само когато е топло. Не обичат влажните вечери като тази.
Нямаше значение, мислеше си Сабрина. Вече нищо нямаше значение. Ако не можеха да запалят двигателя, можеха да опънат платното. Нямаше много вятър тази нощ, поне не достатъчно, за да предпочетат да пътуват с платна, но тъй като приливът идваше, те нямаше да се нуждаят от голяма скорост, а можеха да имат време и да се върнат. Имаха достатъчно време на разположение. Дейн все още беше в затвора на полицията и щеше да остане там, поне още няколко часа, по думите на Гарвис; Коул и Тревис бяха „случайно“ заключени при него. Той беше дал огромна сума пари на шефа на полицията за тази услуга.