Моторът внезапно забоботи и дървената палуба потрепери за миг. След това, също така рязко, той спря. Мъжът, който работеше там, изруга и хвърли някакъв метален инструмент. Загубил търпение, Треймор въздъхна дълбоко и поклати глава.
— Достатъчно. Достатъчно. Ще замръзна на тази проклета лодка. Няма смисъл всички да се разболяваме от пневмония. Щом не иска да се запали, кажи му да върви по дяволите, Андерсън. Върви да опънеш платното!
В мига, щом моторът спря да работи, настъпи тишина, в която сякаш се чуваше някакъв тътен, като че ли някъде далече галопираха коне по павираните улици. Ушите на Сабрина доловиха звука и се хвана за него, останала без дъх. Беше ли това някакъв вътрешен инстинкт, или само последна, отчаяна частица надежда?
Тя затаи дъх, наостри уши и устреми цялото си същество към този звук. Да, конски тропот. Галоп. Идваха насам. Но звукът бе погълнат от тежката мъгла, която изпълваше залива. Звучеше като едно странно, далечно ехо — без образ, без материална същност.
Тя извърна главата си и впи поглед в улицата, която се спускаше от хълма и стигаше до морския бряг. Там, горе на хълма, мъглата не беше така гъста и по-скоро приличаше на големи призрачни облаци.
Да! Внезапно, без предупреждение, трима конници изплуваха на билото на хълма. За миг мъглата пред тях се разсея и трите силуета се откроиха ясно на черния фон на нощта, преди те отново да се хвърлят напред и да се изгубят в мъглата. Сабрина хапеше устните си, за да не извика, обзета от внезапна надежда. Конят, който препускаше напред, макар че беше само силует и нямаше цвят, имаше една ясно забележима извивка на врата и държеше опашката си високо вирната. Сърцето й беше започнало да бие лудо в гърдите й.
— Сабрина?
Дейн беше извикал името й. Гласът му идваше все още отдалеч, пробивайки си път през студената, лепкава мъгла, която беше станала още по-гъста. Можеше да мине на метри от нея и да не я види.
— Сабрина?
Но и Гарвис го беше чул този път. Челото му се набръчка и някаква несигурност се изписа на лицето му. Очите и ушите му се напрегнаха, за да се уверят, че това, което не беше за вярване, бе станало. Ездачите бяха преминали покритата с паваж улица „Кърни“ и сега яздеха по дървения крайбрежен път.
— Тара, слушай… Чуваш ли ме… Сабрина не можеше да чака повече.
— Дейн! Насам, Дейн! — извика тя и се наведе през перилата на платноходката. — Дейн, на кея! Но внимавай…
Гарвис я накара да млъкне, като й зашлеви силна плесница с опакото на ръката си и я повали на палубата на лодката. Зашеметена, тя се опитваше да се изправи.
— Тара! Освободи въжетата! — извика Гарвис, обърна се, сграбчи Сабрина и удряйки я отново, изрева яростно: — Отвори си още веднъж проклетата уста и аз ще ти прережа гърлото!
— Сабрина? — сега гласът на Дейн се чуваше по-силно и идваше от по-близо, като че ли беше на не повече от стотина метра. Но все още мъглата бе толкова гъста, че не можеше да го видят.
— Тара? — изсъска Треймор, като пусна Сабрина на грубата дървена палуба. — Въжетата?
— Готово е! — каза Тара, която дишаше тежко, а гласът й издаваше страх и припряност. — Отблъсни лодката от брега! — изсъска на свой ред тя. — Побързай!
Дебелото бяло въже, с което бяха привързали платноходката за кея, се плъзна през тъмната палуба като змия и извивайки се, цопна с тих плясък във водата, предизвиквайки малки вълнички. Лодката като че ли се подвоуми за миг, после бавно се плъзна, отдалечавайки се от дървения кей.
— Не! — с последно усилие на волята Сабрина се изправи на краката си и залитайки, се облегна на парапета. Протегна ръка, опитвайки се да сграбчи дървения кей. — Не! Дейн!
Този път Тара беше тази, която я хвана, и като я дръпна назад, й зашлеви една пареща плесница. Главата на Сабрина се люшна назад. Чувстваше, че се задушава. Беше безпомощна дори да се противопостави на удара на Тара. Замаяна, тя се отпусна на колене, докато лодката бавно се издигаше и спускаше. Сантиметър след сантиметър, кеят се отдалечаваше от тях. Много късно, отбеляза тъжно Сабрина. Този път Дейн й беше дошъл на помощ много късно. С всяка измината минута разстоянието между лодката и дървения кей се увеличаваше, но и тропотът на конските копита се чуваше все по-близо и по-ясно. За нещастие обаче скоро платноходката щеше да бъде на сигурно място, недосегаема за опити да бъде „хваната“ от сушата. Сабрина не виждаше начин, Дейн да стигне до нея.
Оглушителният тропот на конски копита се разнесе в нощта, когато конниците стъпиха на дългия дървен кей.
Вцепенена, Сабрина повдигна глава и се втренчи безпомощно в отдалечаващия се кей. Разстояние от почти четири-пет метра делеше лодката от земята. Дейн я беше изтървал за толкова малко!