— Съжалявам, джентълмени — извика Гарвис, застанал до ниския парапет, близо до мястото, където Сабрина лежеше свита на кълбо на палубата. — Страхувам се, че закъсняхте. Ще трябва да почакате следващия ферибот!
Той се разсмя високо, развеселен истински от собствената си шега и килна шапката си леко назад.
— Бри!
Този нежен повик предизвика появата на сълзи в очите й. Сабрина се изправи и се втренчи безпомощно назад към кея, неспособна да види дори лицето му за последен път, поради мъглата, тъмнината и сълзите, които се стичаха по бузите й, брулени от студения вятър. Тя можа само да поклати глава в отговор, тъй като се задушаваше от ридания.
— Само я докосни с пръст, Треймор, и аз ще те убия. Кълна се в Бога, че ще го сторя. Все някак си. Все някъде. Все някога. Теб и Тара, двамата!
— Няма да бъдеш първият, който се опитва да го направи, нито пък първият, който не успява да го постигне — продължаваше да се присмива Гарвис в желанието си да покаже, че не беше толкова разтревожен от това.
Но Тара познаваше по-добре Дейн Морган. Лицето й пребледня и застина като изваяно от студен бял мрамор. Нямаше нищо за губене сега и ако Дейн умреше, без да е оставил завещание, за нея се откриваше възможността да спечели много, тъй като все още беше мисис Морган. Внезапно тя пъхна ръка в корсажа на синята си атлазена рокля, извади малък пистолет, с дръжка обсипана с перли, и през мъглата го насочи към кея.
Тревис зърна движението й с крайчеца на окото си и извика предупредително, като рязко дръпна юздите на коня си и го подкара до този на Дейн. Когато малкият пистолет изгърмя, конят на Тревис изцвили от болка и се изправи на задните си крака в отчаян опит да се обърне назад. После падна настрани върху хлъзгавия дървен кей. Сънденс изпръхтя и се раздвижи неспокойно, а Сабрина извика от ужас и страх. Коул бе този, който предпази Дейн от втория куршум, който Тара се готвеше да изстреля. Докато тя се прицелваше в Дейн, той повдигна ръката си и нещо сребристо проблесна в осветената от луната мъгла между кея и платноходката. Смъртоносната стомана на дългия му нож улучи Тара точно под лявата гръд и през атлазения корсаж се заби дълбоко в сърцето й. Като че ли удивена от това, Тара остана неподвижна за миг, изтърва пистолета и като докосна дръжката на ножа, се загледа втренчено в него. После се опита да пристъпи напред, залитна и се наведе бавно над перилата на платноходката. При следващото рязко поклащане Тара падна, без да издаде звук, във водите на очакващия я залив.
Сабрина бе тази, която се раздвижи първа. Като се олюляваше, тя бавно се изправи на краката си и тръгна към кърмата на лодката. Със завързани ръце съществуваше малка възможност да доплува обратно до кея при Дейн, но това беше по-доброто решение, отколкото да остане тук, при Гарвис. Вече беше вдигнала крака си, за да прескочи перилата, когато Треймор проумя намерението й и я сграбчи отзад.
— Много героично, а джентълмени? — той не се смееше вече. Беше хванал косата й с ръка и я дърпаше назад, като държеше Сабрина изправена пред него, за да може тялото й да го предпазва от оръжието на мъжете. Той я издърпа бавно на палубата.
— Не скачай, Сабрина! Стой там! — извика Дейн. После вдигна двете си ръце към Треймор, за да покаже, че не държи оръжие, и изрева: — Слушай! Треймор, чакай! Може би ще успеем да се споразумеем…
Ненадейно моторът на лодката заработи, прекъсвайки думите на Дейн. Дървеният под започна да вибрира леко под краката на Сабрина. Тя усети, че Гарвис се вцепени от изненада, а след това се разсмя. Дори докато тя се бореше отчаяно в ръцете му, той продължаваше да я държи и да се смее.
— Преговорите приключиха, мистър Морган! Довиждане!
Дейн изруга тихо, дочул тихото бръмчене на мотора в тишината на нощта. Ако той не беше заработил, то съществуваше все пак някаква малка надежда да се спазарят с Треймор, но сега и тя бе пропаднала.
— О, Боже… — отекна безпомощно гласът на Тревис. — Не се вижда никаква лодка наблизо, Дейн. Огледах целия кей.
Дейн само кимна с глава и дръпна поводите на коня, като го обърна с гръб към залива и го пришпори.
— Дейн, какво…
Имаше само една последна малка надежда. Очите на Дейн гледаха мрачно, устните му бяха здраво стиснати. Той подкара Сънденс в галоп, отдалечавайки се от залива. После се обърна отново към кея и го пришпори напред. Една надежда. Само една малка надежда. Ако жребецът можеше да го направи? Ако отчаяният опит не убиеше него и коня му.
— Дейн? — Тревис разбра какво беше намислил да направи Дейн и извика ужасен: — За Бога, Дейн! Не го прави! Дейн…