— Пусни това нещо или ще те застрелям! Кълна се в Бога, че ще го направя!
Като чу вика на Сабрина зад себе си, Дейн се извърна тъкмо навреме, за да види как един мъж излизаше от машинното отделение. В ръката му проблесна сребристото острие на нож. Той се обърна и видя пистолета в ръцете на Сабрина, както и решимостта в очите й. Пусна незабавно ножа и отстъпи назад. Дейн отиде бързо при Сабрина и обгърна раменете й с едната си ръка, а с другата взе пистолета.
— Върни ни обратно в пристанището! — заповяда кратко Дейн на Андерсън, като насочи пистолета към гърдите му.
Без да се колебае, мъжът кимна с глава и започна да променя посоката на лодката.
— Сабрина?
Викът идваше от тъмната вода, някъде зад тях и накара Сабрина да потрепери.
— Сабрина, помогни ми!
Тя мислеше, че той е умрял и че веднъж завинаги си е отишъл от живота й, когато го видя да пада зад борда. Но Гарвис можеше да плува. Разбира се, че можеше да плува. Ръцете му не бяха вързани една за друга, нямаше фусти и поли, които да го дърпат към дъното. Тя затвори очите си и зарови лице в рамото на Дейн, като че ли се опитваше да избяга от този глас, от тази жалостива молба за помощ.
— Сабрина, моля те!
Беше ли се уморил вече да стои в студената тъмна вода? Беше ли започнал да потъва? Тя стисна здраво очите си, опитвайки се да спре мислите си, но не можеше.
— Дейн — промълви безпомощно Сабрина накрая, като си пое дълбоко въздух и поклати глава. — Не можем да го оставим просто да отиде на дъното… Трябва да му помогнем.
— Не можем. Дори и да искаме, не можем. Няма да стигнем до него навреме.
Това не беше отговорът, който беше очаквала да чуе, и в първия момент с притъпеното си съзнание тя не можеше да разбере това, което Дейн й казваше. Отдалечи бавно лицето си от рамото му и повдигна очи.
В отговор той я притисна по-силно към себе си, като че ли искаше да я задържи там, където беше.
Сабрина се дръпна рязко от ръцете му и се обърна назад. Само за миг тя огледа сребристата повърхност на залива и зърна Гарвис, който плуваше към лодката. В същия момент видя сивата перка на акулата, която пореше гладката повърхност зад него. Една перка… не, две. Изведнъж водата се раздвижи и тя чу неговия ужасен вик. Тогава Дейн я хвана отново и здраво я притисна до гърдите си.
Нещо се блъсна в дъното на лодката. След първия удар последваха цяла серия такива. Вторият вик на Треймор беше прекъснат рязко.
Тревис и Коул викаха тревожно към тях от кея и Дейн им отговори, за да ги успокои. Последва още един тъп удар, когато малкият платноход потърка носа си в очакващия го кей.
— Бри? — това беше нежният глас на Дейн, който приближи устните си до косата й и я целуна. — Бри, всичко е наред сега. Ще те вдигна, за да може Коул да те поеме.
— Не — извика големият негър. — Не, Дейн. По-добре ти имай грижата за нея. Нека аз да се погрижа за… останалото.
Дейн и Коул погледнаха едновременно към палубата, където Сънденс стоеше изправен на четирите си крака. Главата му беше увиснала надолу. От краката му капеше кръв, но поне нито един не беше счупен. Сега, когато усети погледа на Дейн върху себе си, Сънденс повдигна леко главата си и тихо изцвили.
Дейн въздъхна и кимна с глава към Коул. Може би на коня щяха да останат няколко белега от тази нощ. Но не само върху Сънденс, а и върху всички тях щяха да останат белези. Дори сега, след като Тара и Гарвис Треймор си бяха отишли завинаги и Сабрина беше в пълна безопасност в ръцете му, изглеждаше трудно за вярване, че накрая всичко беше свършило. Десетки различни образи и събития изплуваха пред очите му — обляното в кръв младо момиче със златисти коси и упорита брадичка, което стоеше в окървавения разбит дилижанс; първата сълза, която беше проляла за него, когато се върна ранен; първият път, когато я целуна там, в селището на чейените, Блу Джеймисън, Керълайна, Тревис и всички златотърсачи, които я зяпаха в захлас в Денвър; мигът, когато разбра, че я обича, там горе в планината. После се заредиха в бърза последователност снежната буря и леглото от борови клони; Саут Парк; бракът на Сабрина с Лоуъл. После Алтамура и отчаяният им бяг от Мексико, мъчителната несигурност, причина, за която беше Тара; отказът на Сабрина да го остави в Денвър; дълбоката, непоколебима сила на любовта й, която след толкова месеци на лутане му беше дала вярата, която той бе считал изгубена завинаги. И тази нощ, този стремителен галоп през солената мъгла надолу към кея; ужасът, който изпита, когато разбра, че са пристигнали само секунди по-късно, след като платноходът беше започнал да се отдалечава от кея и тъмната сребриста вода на залива беше застанала между тях, в онзи първи миг той не беше в състояние да реши какво да направи.