Сабрина кимна и понечи да се усмихне, като протегна ръка към кожата. Щом срещна очите на жената, усмивката й замръзна и бързо се стопи от устните й. Беше забелязала едва прикритата омраза на лицето на Сребърния гълъб и сега отново се зачуди каква ли е причината за нея. Втората жена? Може би майката на Сребърния гълъб беше починала или е била убита, а младото момиче не се погаждаше с мащехата си. Сабрина промърмори някаква благодарност и взе кожата, като потисна инстинктивното изражение на неприязън, което напираше към лицето й. Смеещата се вода беше красива жена. Сабрина го забеляза, въпреки необичайните й черти. Освен това веднага разбра, че не я харесва. Също така бързо почувства, без да знае защо, че Смеещата се вода изпитва същата антипатия към нея. Задържа за миг погледа на жената, без да каже нищо.
През това време Пеещата трева беше влязла в типито и сега тъкмо излизаше оттам с ризата на Дейн в ръка. Подаде я на изплашената Сабрина, като кимна с глава към парчето кожа, което й бе дала Смеещата се вода. Сабрина се намръщи за миг, след това кимна и се изчерви от смущение. Очевидно очакваха от нея да поправи ризата на Дейн с парчето кожа. Застанала срещу нея, Смеещата се вода я наблюдаваше с мълчаливо предизвикателство, от което Сабрина се изчерви още повече. Значи това беше изпитание — такова поне беше за Смеещата се вода — и за разлика от геройската издръжливост, която Дейн бе показал сутринта, тя щеше да се провали. Нямаше представа нито как се реже, нито как се шие еленова кожа.
Смеещата се вода заговори отново, този път явно предизвикателно, като сочеше към неподвижното момиче и към кожата, която му беше дала, а в черните й очи проблясваше злоба. Сабрина прехапа долната си устна, за да сдържи надигащия се гняв. Независимо дали беше във Филаделфия, или в някакво индианско село, бе живяла достатъчно дълго сред жени, за да разпознае злобата в нечий женски глас. Взе парчето кожа и ризата на Дейн и гневно ги плесна пред индианката, почувствала как от унижение в изумрудените й очи напират гневни сълзи.
Изведнъж Смеещата се вода се сепна. Злобната наслада, с която я гледаше, изчезна и тя сведе глава към земята, скривайки суровата красота на дивото си лице. В същия миг Сабрина почувства нечия топла ръка на рамото си. Допирът я накара да трепне. Извъртя рязко глава и видя загорялото лице на Дейн Морган до своето. Сивите му очи гледаха хладно към индианката, застанала от другата страна на кожата. Каза няколко думи с неприкрито раздразнение, изчака миг, след което добави още нещо.
Сабрина леко се смръщи, признателна за намесата му, но озадачена от това, което ставаше. Каквото и да бе казал, думите му бяха направили лицето на Смеещата се вода още по-червено. Сабрина погледна с любопитство към Сребърния гълъб и забеляза леката, доволна усмивка, която трепкаше на устните на момичето, въпреки чинно сведения към земята поглед. Смеещата се вода сковано кимна, изправи се на крака и се скри в своето типи, без да каже нито дума повече. Хватката на Дейн върху рамото на Сабрина се стегна за миг. След това той я пусна и се изправи, насочвайки се обратно към типито така безшумно, както се беше появил.
Сабрина си позволи една слаба въздишка на учудване, примесено с облекчение, и поклати глава в нямо недоумение. Признаваше, че трябва да е благодарна на Дейн за намесата му, и за миг съжали за умишлената липса на нежност, с която бе превързала ръката му. Дали беше чул разговора на жените, или просто случайно се беше появил в подходящия момент? Безшумността, с която се движеше, беше почти неестествена, при все че повечето индианци като че ли се движеха по този начин, особено воините. Но както и да е, каза си Сабрина най-накрая, беше благодарна за помощта му. Гордостта й беше голяма и беше останала такава. Дейн й бе спестил неминуемото унижение, на което щеше да я изложи неприятелски настроената жена на приятеля му.
— Баща ми и Белия орел са приятели.
Сабрина погледна любопитно към младата индианка, озадачи се за миг, след това кимна с разбиране. Предположи, че Белия орел е името, с което чейените наричаха Дейн.
— Да. Моят… съпруг ми каза, че Бягащия вълк е велик вожд и е много смел — Сабрина си позволи тази малка лъжа, като се извини пред себе си, че Дейн вероятно би казал същото, ако си бе направила труда да го попита.
От хубавото младо лице на Сребърния гълъб струеше гордост, а усмивката й стана още по-широка.
— Щом те са приятели, значи и ние сме приятели. Когато Смеещата се вода се върне с жили и… и… — момичето се намръщи, описвайки с ръка движения все едно, че шие. Сабрина кимна и й подсказа думата — игла, аз ще ти помогна да зашиеш ризата на Белия орел.