Сабрина леко ококори очи от изненада. Кимна бързо, а усмивката й беше искрена, докато мърмореше някакви благодарности.
— Какво каза Белия орел на Смеещата се вода? — попита любопитно тя.
Чейенското момиче се усмихна доволно, а, тъмните му очи заискриха.
— Той каза да не се смее на Бялата роза, а да се смее на Смеещата се вода. Как жена шие кожи без игла? Как жена реже кожи без нож?
Сабрина сепнато погледна девойката. Трябваше сама да се досети за това. След това изведнъж се намръщи, тъй като разбра накъде клони разговорът.
— В такъв случай Смеещата се вода е отишла да вземе тези неща и когато се върне…
Момичето кимна и посегна към втвърдения от засъхналата кръв ръкав на ризата, който Сабрина беше отрязала по-рано. Вдигна го към устата си, за да прегризе със зъби ремъка, с който бе съшит ръкава. Сабрина пребледня и извърна поглед встрани, почувствала, че й прилошава. „Ще дъвче изсъхнала човешка кръв?“, ужасена си помисли тя. Застави се да насочи вниманието си към кожата, която Смеещата се вода й бе дала. Разпъна я върху земята. Ако Сребърния гълъб успееше да разшие стария ръкав, можеше да го използва като модел. Без съмнение шиенето на кожени дрехи едва ли беше много по-трудно от шиенето на дрехи от плат, а с това вече се беше занимавала.
Настроението й се повдигна малко и Сабрина се усмихна, потискайки желанието си да се намръщи, щом Сребърния гълъб свърши и й подаде ужасяващото парче еленова кожа. Смеещата се вода се появи отново. Грубо хвърли пред нея костената игла и другите неща, без да обръща внимание на предизвикателната усмивка на заварената си дъщеря. Сабрина си позволи удоволствието да наблюдава скованото оттегляне на индианката. След това се обърна въпросително към Сребърния гълъб. Явно беше време да вземе един урок по чейенско шиене.
Наближаваше залез-слънце, когато жените свършиха работата си. Изморена, Сабрина тръгна към типито, със закърпената риза на Дейн в ръка. Никога нямаше да се справи без помощта на Сребърния гълъб. Дори сега пръстите я боляха от натискането на голямата игла през здравата кожа и от издърпването и стягането на жилите. За щастие Сребърния гълъб бе изявила желание да появи твърдия, нещавен ремък, като първо го бе смукала, за да омекне, а след това го бе дъвкала с красивите си бели зъби.
Очите на Сабрина безгрижно огледаха типито. След това отново преминаха навсякъде, този път по-грижливо. Лицето и започна да се смръщва. Вътре беше само Пеещата трева. Как Дейн бе успял да излезе, без да го чуе или види. Сви рамене с въздишка. Ако искаше да оцелее в тази страна трябваше да се научи да бъде много по-бдителна, и тренира ушите си да бъдат по-чувствителни. Дейн вероятно бе преминал на не повече от пет фута от нея, а тя изобщо не го бе забелязала.
Точно в този миг Дейн влезе в типито, последван от Черната мечка. Сабрина понечи да се усмихне облекчено, но вместо това се изчерви и мълчаливо му подаде ризата от еленова кожа, извърнала поглед встрани. Не беше забелязала, но, разбира се, гърдите му бяха голи. Мускулите по широкия му гръден кош и по раменете проблеснаха и потрепнаха на мрачната светлина на типито, когато Дейн посегна да вземе ризата си. На красивото му лице заигра слаба усмивка. Сабрина се помъчи да се пребори със смущението си, изкашля се притеснено и се насили да обърне очи отново към него, усещайки присъствието на Черната мечка и Пеещата трева.
Дали една жена би се изчервила при вида на голите гърди на съпруга си? С изненада установи, че не знае. Във Филаделфия, може би. Но нима една жена би се изчервила сред индианците, където мъжете, както и момчетата, ходеха почти голи? Пое дълбоко въздух, след това вдигна глава и погледна в очите наблюдаващия я Дейн, като се усмихна леко. Устните му се изкривиха в лека усмивка, а в очите му проблесна одобрение примесено с нотки на веселие. В сивите им дълбини се четеше нежност.
— Радвам се, че си се справила с ризата навреме за вечеря — кимна той. — Да вървим. Бягащия вълк ни чака.
Сабрина се настани неохотно на земята встрани и зад Дейн, опитвайки се да задуши прозевките, които заплашваха да си пробият път. Предполагаше, че една широка прозявка в лицето на техния домакин би била също така неучтива, както и във Филаделфия. Разговорът се водеше на чейенски. Сабрина прикри усмивката, която се плъзна към устните й при вида на паницата за храна и лъжицата, направена от рог, които Сребърния гълъб й подаде, докато излизаха от типито. Очевидно тук беше обичай гостите да носят със себе си на вечеря собствени прибори за хранене. На лицето й отново се мярна бегла усмивка при мисълта, какво въздействие би имало подобно правило в цивилизованото общество, сред което беше родена и така добре възпитана. Представи си как модно и официално облечените дами пристъпват от елегантните си черни карети към белите мраморни стълбища, прихванали в една ръка дългите си рокли, а в другата стиснали чинии, кристални чаши и сребърни прибори.