— Благодаря ти за намесата днес следобед, Дейн, и за тази вечер, че ми помогна да изям бизонския език.
Той само се засмя отново. Звукът беше мек и плътен и Сабрина реши, че е много приятен.
— Удоволствието беше мое. Аз го обичам. Все пак не си ли още гладна?
Сабрина кимна бързо с очи изпълнени с копнеж.
— Сигурно ще умра от глад, докато стигнем до Денвър.
— Не, няма. Имам малко пемикан в багажа си. Можеш да хапнеш от него.
— Какво е пемикан?
Дейн се поколеба за миг, след което реши да й каже истината само наполовина. Момичето трябваше да яде нещо.
— Ще ти хареса. Представлява изсушено месо, смесено с плодове и диви череши, всичко това пресовано заедно.
Сабрина кимна нетърпеливо, а в усмивката й се четеше признателност, когато отново вдигна глава към него. Дейн отвърна на усмивката й, след това се наведе и задържа покривалото на входа на типито, за да може Сабрина да влезе. Вътре гореше малък огън, който обливаше всичко в червена светлина и затопляше въздуха в типито в очакване на нощния хлад. Сабрина въздъхна тихо и потри рамене с ръце.
— Боя се, че тази нощ ще е по-студено от вчера.
Дейн кимна, докато търсеше в чантата си парче пемикан. Намери и й го подаде с думите:
— През пролетта времето все още се мени често. Утре ще бъде дори по-студено от днес.
Сабрина само сви рамене, като настървено се опитваше да отхапе от сушеното месо. Оказа се доста жилаво и тя го огледа с нарастващо раздразнение. Най-накрая успя да отхапе едно парче и го задъвка признателно, установявайки с изненада, че вкусът й харесва. „Небесата да са ми на помощ. Ставам дивачка като индианците“, помисли си тя с отпаднало настроение.
— След като вече овладя изкуството на индианското шиене, можеш да използваш следващите няколко дни, за да си направиш рокля от еленова кожа. С нея ще ти бъде много по-топло, отколкото с тази.
Сабрина бързо поклати глава, без да се опитва да се пребори с червенината, която обля бузите й. Не, все още не беше дивачка, побърза да поправи тя предишната си мисъл. По-скоро щеше да понася студа. Докато се опитваше да отхапе ново парче пемикан, й хрумна една друга мисъл.
— Ако стане по-студено, предполагам, че индианските деца няма да тичат наоколо го… — поде тя през рамо. Думата заседна на гърлото й и тя тихо се изкашля, а лицето й се обагри в тъмночервено. Как можа да го каже? Беше немислимо да си го помисли, камо ли да го каже с думи.
Устните на Дейн потрепнаха и той се изкашля, за да прикрие смеха си.
— Да, вероятно няма — успя да отвърне той с доста сериозно изражение. — Сигурно ще носят легинси. Може би дори ризи.
Сабрина се осмели да хвърли плах поглед към Дейн, успокоена от думите му и от равнодушието на гласа му. Пое дълбоко дъх и започна да се отпуска. Не беше чак такъв джентълмен, та да се обиди от факта, че тя бе изказала на глас подобна забележка. Поне за момента се чувстваше истински облекчена.
— Начинът, по който се обличат, е… е неприличен, Дейн. Никой от индианците ли не знае, че…
— Благоприличието е относително, Сабрина — прекъсна я той, като се обърна, за да погледне девойката на слабата, потрепваща светлина. — Помниш ли, първото нещо, което направи, когато се срещнахме, беше да се обърнеш и да ме погледнеш в очите? За чейените това би било неприлично — усмивката му се разшири, докато сивите му очи се плъзгаха надолу, по прикритата от тъмнината красота на момичето. — Всъщност биха те сметнали за извънредно невъзпитана.
Сабрина се смути и леко се намръщи. Избута с език месото към бузата си, за да може да говори.
— Това е нещо съвсем различно и ти го знаеш. В края на краищата нашите правила са много по… по-цивилизовани. В тях има много повече смисъл.
Дейн отново сви рамене.
— Искаш да кажеш, че те са много по-смислени във Филаделфия. Тук е… всъщност не намирам нито правилата на белите, нито правилата на чейените за кой знае колко смислени. И едните, и другите ми се струват доста случайни и противоречиви. Единствената разлика е, че си израснала по едните правила и ги смяташ за нещо дадено. Затова ти се струват по-сериозни и смислени.
Сабрина смръщи още повече челото си и неспокойно извърна лице от Дейн. Напомни си, че не трябва да взема прекалено сериозно мнението на един полудивак. Всеки, който харесва бизонски език…
— Между другото, какво каза Смеещата се вода на вечеря? — неочаквано попита тя с любопитно изражение, като вдигна парчето пемикан, за да отхапе ново късче.
Тъмните вежди на Дейн се повдигнаха за миг, а в очите му отново запламтя веселият поглед.
— Мисля, че няма да искаш да знаеш.