— Сабрина, съжалявам. Предупредих те, че може би ще…
— Махай се. Махни си ръцете от мен.
Гласът на момичето беше като лед. Дейн отдръпна ръката си и се намръщи, загледан към златистата глава на девойката.
— Сабрина, аз…
— Мразя те, Дейн Морган! Бог ми е свидетел, мразя те…
Силата на чувствата в гласа й го сепна. Дейн се загледа внимателно в пепелявото лице на девойката. Помисли си, че на светлината на огъня прилича на издълбано в камък изображение на богиня — хладно и безкрайно далечно, без никакъв живец в него. Дори мекото злато на косите й се бе превърнало в студена пепел. В очите му се четеше озадачение, но гласът му беше тих, докато говореше за последен път, преди да се насочи към леглото им от бизонски кожи.
— Да, Сабрина, вярвам ти. Все пак остава един въпрос, на който не мога да отговоря, и той е защо?
Сабрина все още беше будна, когато няколко часа по-късно влязоха Черната мечка и Пеещата трева. С влизането си индианката добави към загасващия огън две шепи изсушен тор. Сабрина се обърна с гръб, тъй като се страхуваше да не се видят сълзите й на нарасналия блясък на пламъците. Предполагаше, че Дейн Морган вече спи, когато най-сетне отиде при него. Дори при това положение тя внимателно легна с гръб към него, стараейки се да остави между тях колкото може повече място.
Легнала във враждебния мрак на чейенския лагер, сред тишината, нарушавана само от случайния далечен лай на някое куче, Сабрина почувства по-силно от когато и да било смазващия душата товар на всепоглъщащото отчаяние. Това усещане далеч надхвърляше всичко, което бе изпитвала — дори последния й ужасен сблъсък с пастрока й, когато той бе предявил последния си ултиматум. Ако Сабрина не се съгласи да се омъжи за него, тогава трябва да отиде в Санта Фе под опеката на негов приятел, докато не промени решението си. Чувството превъзхождаше дори горчивата печал при напускането на любимия й роден дом във Филаделфия през онази леденостудена февруарска нощ, когато се бе отправила с влак към Сейнт Луис и оттам с параход към Индипендънс, щата Мисури — последния бастион на полуцивилизацията, преди да навлезе в дивата вътрешност на Индианските територии. Спомняше си как бе стояла край перилата на парахода „Йелоустоун“ и бе наблюдавала как белите къщи и павираните улици на Сейнт Луис бавно отминават край нея, заградена от двете страни от „телохранителите“, които баща й бе изпратил с нея „да я пазят“. Бригс и Сампсън. Бяха наети да придружават Сабрина, за да й попречат да се измъкне от властта на пастрока си.
Но по време на борбата, която бе започнала две години по-рано със смъртта на майка й и се бе превърнала в истински кошмар, сред който бе живяла оттогава, винаги бе имала някаква слаба надежда, прикрита под страха, една инстинктивна, дълбоко скрита в душата увереност, че всичко ще се оправи по някакъв начин. Някак си всичко ще се нареди добре. И в онези няколко кратки минути в Сейнт Джоузеф й се бе сторило, че наистина ще бъде така — когато бе успяла да се измъкне от пазачите си и се бе качила на вече претъпкания дилижанс, който веднага след това бе тръгнал за Денвър. С горчива яснота си спомняше колко триумфално се чувстваше тогава — сякаш бе успяла да го победи, да победи врага си, чиято единствена цел бе да елиминира всички пречки към наследството й.
Сабрина беше единственото препятствие, което стоеше между Гарвис Треймор и огромното богатство. Но докато беше жива, парите щяха да преминат в нейно владение. Гарвис не би могъл да промени завещанието на баща й. Но ако се омъжеше… о, да, ето тук беше слабото място. Защото според законите на Съединените щати собствеността на една омъжена жена, независимо спечелена или наследена, беше под контрола на съпруга й. Той можеше да я прахоса или да я проиграе на комар, или дори да я раздаде, ако реши, а жената не би могла да стори нищо срещу това. Сабрина много добре разбираше какъв е планът на пастрока й. Провалил се в опита си да се ожени за нея, за да може да се сдобие с наследството й, когато тя станеше достатъчно голяма, за да го получи. Гарвис я бе изпратил на запад с надеждата, че суровия живот сред непознатата пустош ще я убие. Ако се провалеше и с това, той имаше официалното право да я заточи, докато накрая Сабрина отстъпеше. О, той беше твърдо решен да я пречупи. И я спираше при всеки неин опит да се отклони от избрания от него път. Тъй като беше непълнолетна, Сабрина нямаше право да се омъжи без негово разрешение. А тъй като беше под негово попечителство, трябваше да се подчини на заповедта му да отиде в Санта Фе, макар за нея това място да беше ужасно.