В сгъстяващата се тъмнина на индианското типи по красивото й лице потекоха горчиви сълзи. Сабрина се мушна още по-надолу под одеялото. Какво бе постигнала с цялото си непокорство? Ако бе отстъпила и се бе омъжила за Гарвис, сега щеше да е сред комфорта на дома си, с измита и сресана коса, с чиста рокля, а не с изпокъсана и изцапана с кръв. Щеше да яде най-добрата храна и да е сред приятелите си.
Всичко, което бе получила заради непокорството си, бяха нещастие и опасности. То я бе довело тук, сама, в селото на чейените, сред диваците, изцяло зависима от един мъж, див почти колкото индианците. Беше мръсна, гладна, цялото тяло я болеше. Защо беше всичко това? Не беше успяла да надхитри пастрока си с неразумното си хвърляне в дилижанса за Денвър. Всичко, което бе успяла да постигне, бе, че я нападнаха индианци, които почти я убиха, ако не и по-лошо. Дори не беше помислила какво ще прави в Денвър, ако успееше да стигне дотам. Беше постъпила като глупачка, истинска упорита глупачка, като се бе захванала с една битка, която нямаше никаква надежда да спечели, с един противник, който не можеше да загуби. Трябваше да се омъжи за Гарвис и да му даде богатството, което той толкова отчаяно желаеше. В края на краищата пак щеше да стане така. Ако се бе омъжила за него, поне щеше да живее там, където й беше мястото, а не тук, където всичко изглеждаше нередно, където силите й не достигаха, а уменията й бяха ненужни и дори по-лошо — неприлични и предизвикващи смях. Най-много я болеше от това, че чувстваше, че те бяха прави — Смеещата се вода и Дейн Морган, и всички останали. За тях тя беше невероятно невежа и непохватна. Тази мисъл я накара да се свие, но Сабрина си я повтори жестоко, порицавайки се с това откритие. Беше по-низша от най-низшия индианец, по-долу дори от гладните кучета, които се разхождаха из мрака на лагера навън. Те поне бяха там, където им беше мястото и правеха това, за което бяха възпитавани от раждането си. Те бяха в състояние да оцелеят в една страна, сред която тя нямаше да преживее дори десет минути, въпреки богатството и потеклото си, и всичките други неща, които само преди няколко седмици бяха изглеждали толкова ужасяващо важни.
Тези мисли пропукаха твърдата скала на гордостта й единственото нещо, което подхранваше решителността й, че каквото и да й струва това, тя никога няма да позволи на пастрока си да сложи ръка върху състоянието, което баща й й беше оставил с такава гордост. Подобна гордост изглеждаше само една глупава суета в самотната враждебна тъма на чейенското село, една упорита приумица на дете, глупаво перчене на окаяно създание.
Тихите звуци, идващи от другия край на типито, откъснаха Сабрина от мълчаливото самосъжаление и тя леко свъси вежди. Звуците станаха по-силни. Гърлени гласове мърмореха от удоволствие само на няколко ярда от нея. Внезапно тя разбра какво става.
— О, мили Боже! — прошепна тя и покри главата си с одеялото, като се опита да се отдалечи от тях, без да се докосва до Дейн. Черната мечка и Пеещата трева се любеха, като знаеха, че тя и Дейн са практически до тях, и при това бяха толкова стари, помисли си тя с непочтително удивление.
Лицето й пламна в мрака и в отчаянието си тя се притисна към гърба на Дейн. Копнееше да заглуши звуците на диваците, които правеха любов, а силното, равномерно биене на сърцето на Дейн и равното му дишане прикриваха прекалено явните шумове. Но Сабрина беше все още будна, когато звуците най-сетне заглъхнаха. Тя остана да лежи мълчаливо в нощта, самотна, неспособна дори да презре невероятната липса на благоприличие у чейените. Сякаш с изчезването на гордостта й всички останали емоции бяха погребани дълбоко. Когато най-сетне заспа, слабата светлина на зората бе започнала да се процежда през бизонските кожи, покриващи типито.
Глава 3
Сабрина спа до късно. Беше почти пладне, когато стана. Дейн Морган вече бе излязъл, вероятно на лов, за да осигури месо за вечерята им. Сабрина поседя апатично в типито може би няколко часа. Накрая се насили да излезе навън, за да помогне на жените в задълженията им. Няколко индианки правеха красиви украси от разноцветни мъниста на мокасини и кожени кесии. Казаха й, че Пеещата трева е излязла извън селото, за да събере още от бизонския тор, който използваха за горене. Сабрина отново се настани край една опъната бизонска кожа, без да се мъчи да прикрие облекчението, което изпита, когато видя, че индианските момчета, както бе предсказал Дейн, бяха облечени заради студеното време.