Сребърния гълъб нетърпеливо коленичи до нея, но Сабрина не я окуражи да подеме разговор, като й отвръщаше едно сричково или изобщо не казваше нищо. Очите на момичето изразиха озадачение, което бързо се смени със загриженост. По-малката й сестра, която бяха изпратили навън да почисти съдовете след вечеря, й бе прошепнала, че чула как Бялата роза говори гневно на Белия орел в типито на Черната мечка. Може би тя бе подразнила Белия орел и той бе решил да я върне на баща й. Мисълта натъжи младото момиче, но то прояви достатъчно тактичност да не споменава състраданието си. Като приятелка на Бялата роза, трябваше да се преструва, че не е забелязала, че има нещо нередно. Веднага щом можеше, трябваше да остави бялата жена сама, така че Бялата роза да не се безпокои, че могат да видят тъгата й.
Вечерта отмина по същия начин. Сабрина се насили да яде, като наблюдаваше индианските обичаи, макар отвътре да се чувстваше опустошена. На няколко пъти видя, че Дейн Морган спира сивите си очи върху нея със замислено, дори озадачено изражение, но той не каза нищо и Сабрина хрисимо го последва към бизонските постелки, легна мълчаливо и бързо заспа.
На следващото утро стана с другите и предложи на Пеещата трева да донесе вода. Пръстите й бяха прекалено разранени, за да работи отново при кожите, а нямаше нищо друго, което да е в състояние да върши. Въздъхна, седнала край красивите, кристални води на потока Еленова следа, преди да поеме обратно дългия път към типито с пълните мехове.
— Сабрина?
Девойката нехайно обърна глава при гласа на Дейн Морган. Видя го, че е застанал на хълмчето зад нея. Не се изненада, че го вижда там. Не се учуди, че не е чула приближаването му. Всичко й беше съвсем безразлично.
— Да?
Дейн замълча за миг, докато сивите му очи изучаваха поразителната безизразност на красивите черти на лицето на девойката. Не го беше осъзнал преди, но като се замислеше за няколкото дни, прекарани със Сабрина, не можеше да си спомни случай, в който лицето й да не е изразявало някакво силно чувство — цялата гама от страх и гняв до студена омраза. Но от вчера по лицето й нямаше нищо. Погледът му се смекчи малко, а на лицето му се изписа леко любопитство.
— Исках да поговорим, преди да съм излязъл на лов. — Той се спусна по тревистия склон към нея, все още изучавайки я. Сабрина продължи да го наблюдава как се приближава, без да изразява нито удоволствие, нито липсата му, нито дори предпазливостта, с която бе започнал да свиква. Дейн спря разколебан, очаквайки някакъв отговор от момичето, но тя само го наблюдаваше в равнодушно мълчание. — По-късно днес бих искал да ти избера кон. С него ще яздиш до Денвър. Ще тръгнем на разсъмване вдругиден — дори тези думи не предизвикаха никаква реакция и Дейн объркано наклони глава на една страна. — Чудех се дали имаш някакви специални предпочитания за коня си.
Сабрина просто сви рамене и се обърна към бързо течащата вода пред себе си, за да напълни празните бизонски стомаси, които служеха вместо кофи.
— Не. Избери такъв, какъвто смяташ за най-подходящ.
Дейн кимна и остана загледан в нея цяла минута, без да пророни дума.
— Ще стигнем до Денвър за три или четири дни. Три, ако яздим упорито. Ще оставя това решение на теб. Ако се безпокоиш заради закъснението, тъй като дилижансът бе нападнат…
Сабрина отново сви рамене и като придърпа към себе си пълния мях, се наведе да вземе другия.
— Няма никакво значение.
Това само го озадачи още повече. Без съмнение някой бе очаквал пристигането на момичето с дилижанса за Денвър. А този някой сигурно вече беше обезумял от притеснение. Изведнъж забеляза усилията на слабото момиче да вдигне тежките мехове.
— Почакай, дай ги на мен. Аз ще ги взема.
В зелените очи на Сабрина се мярна отсянка на изненада.
Дейн се насили да се усмихне и посегна към меховете, без да откъсва очи от нейните.
— Сабрина, не съм достатъчно чейен, за да не мога да забележа кога едно момиче носи прекалено тежък за него товар. Може ли да ти помогна?
Очите й за миг помръкнаха от недоумение, което бързо се разсея, оставяйки зад себе си отново само пустота.
— Няма нужда. И преди съм ги носила.
Дейн поклати глава и се запъти заедно с нея към лагера.
— Нямах предвид само водата, Сабрина.
Момичето го погледна изпод миглите си с цвят на мед, изразявайки слабо учудване, което се замени с прилив от самосъжаление, щом очите й срещнаха озадачаващата нежност на погледа му. Горещи сълзи опариха ъгълчетата на очите й и тя извърна лицето си, забивайки поглед в земята, докато изминаваха стъпка след стъпка.