Сабрина го зяпна, след това преглътна и отскочи от него, когато той протегна страховита, кървава ръка към нея в мълчалив призив. „Сабрина, помогни му! — заповяда си тя сама. — Помогни му!“
Вместо това тя заотстъпва назад, далеч от мъжа, далеч от протегната към нея ръка, от която капеше кръв. Започна да мънка нещо, да клати глава. Мразеше се, ужасявайте се от страха си, но въпреки това не беше способна да го надмогне. Не можеше да помогне. Стомахът й се преобърна.
Боже, цялата тази кръв и тези писъци! Приближаващите изстрели! И най-вече смъртоносното съскане на летящите стрели. Сабрина безпомощно се сви на края на подгизналата от кръв седалка, запуши ушите си с длани и стисна здраво очи, чувствайки единствено резките тласъци на носещия се дилижанс и приглушения вече шум на атаката.
Без предупреждение светът се завъртя настрани. Със страховит трясък дилижансът се стовари странично върху кафявия прах на равнината и се провлече няколко десетки ярда, преди да спре с един последен ужасен тласък. Сабрина се озова под купчина тела, заобиколена отвсякъде от кръв и миризми и от ужасите на смъртта. Изпаднала в паника, тя зарита и замаха с ръце, за да се освободи. Съзря виолетовата басма на роклята на другата жена, сграбчи я така, сякаш беше спасително въже и я задърпа към себе си. Но жената също беше мъртва. Главата й се люлееше безпомощно, сякаш беше парцалена кукла. Явно при удара бе счупила врата си.
Вратата на дилижанса, която се намираше точно над главата на Сабрина, се отвори рязко. Сабрина инстинктивно се дръпна настрани, след това се пресегна към дръжката и затръшна вратата. Само тя ли бе оцеляла? Мили Боже! Нямаше представа как трябва да се бие с индианци и никакъв опит със стрели или пистолети! „Трябва да намеря пистолет“, каза си тя и изхлипа силно. Трябваше да намери нещо, каквото и да е то, за да се отбранява. Трескаво се обърна към купчината тела, задърпа отчаяно ръце и крака, докато накрая попадна на мъжа, който бе застрелян в стомаха. Все още беше жив. Отвори очи и се опита да й каже нещо. Простена по-силно и протегна ръка към нея. Сабрина се вцепени и погледна нагоре.
Над нея вратата отново се отвори. Една огряна от слънцето червеникава, потна ръка се протегна и започна да опипва в сянката на дилижанса. Сабрина забрави за ранения и се отдръпна далеч от търсещата ръка. Замахна и я удари с юмрук.
Невероятно, но чу смях. След това се появи дивашко лице, обрамчено от отворената врата. Сабрина ужасена зяпна червеникавокафявата му кожа, очите с цвят на въглени и дългата, мазна, черна коса. През носа и скулите на индианеца преминаваха нарисувани бели, жълти и червени ивици.
Дилижансът се бе преобърнал на една страна, поради което едната врата сега лежеше върху земята, скрита под шестте кървави тела. Единственият път за бягство беше горната врата, макар тя на практика да беше завардена от индианците, които се бяха покатерили върху дилижанса. Чуваше ги как сумтят и се кикотят и ги усещаше, че надничат през счупения прозорец.
За миг главите им се скриха и от прозореца се показа само пустата, наситено синя шир на западното небе. След това синевата изведнъж се скри от тялото на един индианец, обрамчен от разбитата рамка на дървената врата. Той застина за миг, претърсвайки с поглед останките вътре. След това се наклони по-дръзко, взря се в сумрака на купето и протегна ръка. Сабрина се сви и ръката я пропусна. Вторият път индианецът посегна твърде бързо, пръстите му сграбчиха медената й коса и я затеглиха нагоре, към синьото небе и дивашките лица.
Сабрина отново изхлипа и безуспешно удари по голата, мускулеста ръка, опивайки се да забие ноктите си в нея. За миг наново последва смях, но след това ноктите й раздраха кожата на индианеца, което бе последвано от болезнено изсумтяване. Към нея се протегна още един чифт ръце, които стиснаха китките й. Двамата индианци заедно издигнаха Сабрина към вратата, обляна в подигравателно ярката слънчева светлина.
Надвесени само на няколко инча над главата й, към нея се взираха две чужди лица. Отначало изражението на индианците беше глуповато, но след това занимаха и се ухилиха. Една ръка се насочи към гърдата й. Сабрина, притисната към рамката на вратата, се загърна и извика силно. Успя да измъкне едната си ръка и отново замахна, но в страха си не можа да удари индианеца.