Сребърния гълъб бързо се наведе, за да й покаже. Вдяна на дългата, остра, костена игла тънко изсушено сухожилие, след което избра няколко мъниста, с които да започне. Остатъкът от следобеда измина с учудваща бързина. Сабрина се изненада от лекотата и удоволствието, които откри при работата с многоцветните модели, които й бе предложила Сребърния гълъб. Сред чейените особено предпочитан цвят беше жълтият. Сабрина го използваше щедро, за да изобрази слънцето и начина, по който жълтото контрастираше с черните мъниста, символизиращи победата. Бялото служеше за фон, червеното се използваше за кръв, за изображения на хора или за скали, а синьото — за небе, дим или планини. Използва изображението на връх на стрела, предложен й от Сребърния гълъб заедно с други геометрични мотиви. Изглежда, всеки от тях имаше свое специфично значение.
Все още работеше припряно, когато я сепна звукът на плътен мъжки смях зад нея. Сабрина подскочи от изненада и си убоде пръста с иглата.
— По-добре ли е от стъргането на кожи?
Сабрина се изчерви, смутена от това, че Дейн я бе изненадал. Без да се замисли, изсмука кръвта от пръста си.
— Да, много. Днес се върна рано от лов.
Дейн кимна, седна с кръстосани крака на земята до нея и се загледа към мокасината.
— Хванахме антилопа. Мисля, че месото ще ти хареса — протегна ръка към кожената обувка и Сабрина му я подаде неохотно, усещайки как се изчервява дори по шията.
— Боя се, че не е много хубава.
Дейн повдигна вежди в нямо учудване, докато бавно разглеждаше мокасина от всички страни. Преди няколко дни Сабрина в никакъв случай не би казала такова нещо. Просто щеше да сметне, че е безкрайно добра, само защото я бе направила самата тя.
— Не съм съгласен — поклати глава той с усмивка. — Работата ти е хубава колкото много други, които съм виждал. Дори по-хубава от повечето.
Сабрина сви рамене и извърна глава, за да прикрие задоволството си. Искаше й се да приеме, че Дейн е искрен, но накърнената й гордост се боеше да повярва, да не би по-късно да бъде отново наранена.
— Сребърния гълъб ми помага през повечето време. — Тя погледна любопитно към лицето на Дейн и забеляза усмивката, която се мярна за миг. Нейните устни също се извиха в неохотна усмивка. — Предполагам, знаеш, че е луда по теб.
Дейн се разсмя тихо. Сабрина кимна и усмивката й стана по-широка.
— Тя ми каза, че Белия орел е истински воин. Спечелил си много победи и никога не си се връщал от лов с празни ръце. Нямах представа, че си толкова ценен.
Дейн се разсмя и наклони глава настрани, наслаждавайки се на неочаквано доброто настроение на Сабрина.
— Боя се, че Бягащия вълк преувеличава възможностите ми. Това е често срещан недостатък сред воините на чейените. Колкото повече слава ми припише, толкова повече слава ще получи самият той като мой приятел.
Сабрина кимна не съвсем убедено. Сребърния гълъб бе описала много случки в подробности и Сабрина не се съмняваше, че Дейн наистина е извършил повечето от описаното от индианката. По време на престоите си сред чейените, които се отнасяха напълно сериозно към тези неща, той бе спечелил четиринадесет победни пера недостатъчно, за да носи бойна украса от трийсет пера като Бягащия вълк, но въпреки това едно впечатляващо постижение за мъж, който се бе сдобил с тях за сравнително кратко време. Но докато слушаше разказа на Сребърния гълъб, най-странно й се бе сторило, че валидните за Филаделфия правила изглеждаха много, много далечни. Не само че не беше отвратена от варварството на делата, които Сребърния гълъб бе описала, но дори бе впечатлена от тях и възхитена от уменията, които притежаваше Дейн, и особено от факта, че тенджерата му никога не оставаше празна. Това сега й изглеждаше особено важно.
— Донякъде изпитвам съжаление към Сребърния гълъб. Явно е, че не обича много мащехата си.
— Разнасяш лагерните клюки, а? — развеселено повдигна вежди Дейн. Нима наистина най-сетне Сабрина бе започнала да се отнася към индианците като към истински човешки същества?
Сабрина се изчерви и побърза да свие рамене.
— Не, наистина не са клюки, а само…
Дейн се разсмя и се пресегна да вземе съда с вода, поставен до девойката.
— На твое място не бих се безпокоил много за това, Сабрина. От това, което ми каза Бягащия вълк. Смеещата се вода може би няма да остане още дълго при него. Каза ми, че тя имала… лице на ангел… — Дейн почти щеше да каже тяло, но се усети навреме и се поправи, тъй като си спомни, че нравите, при които бе израснала Сабрина, забраняваха директното споменаване на подобни неща. Дори когато ставаше дума за ръка или крак, ако те принадлежаха на дама те се наричаха с деликатната дума крайник. — Но езикът й е като на змия.