Сабрина потрепери ужасена и съжали, че изобщо бе започнала този разговор. В началото й беше приятно, особено споделената забава заради увлечението на Сребърния гълъб и възхищението на Дейн от умението й в ръкоделията.
— Значи майката на Сребърния гълъб… е все още жива?
— Да. Първата вечер беше на вечерята.
Сабрина се изкашля, тъй като твърде добре си спомняше как онази вечер Дейн я бе представил на всички събрали се…
— Да, мисля, че си я спомням. Как се е… как се чувства тя заради това, че трябва да дели съпруга си със Смеещата се вода? Или никой не си е направил труда да я попита?
— Сладката череша няма много общо с Бягащия вълк, Сабрина. Физически, да. Освен това той осигурява месото, но тя е от племето сиукси. Бягащия вълк я видял в един лагер на сиуксите при едно нападение за коне. Влюбил се в нея и се върнал, за да я открадне за своя жена.
Сабрина примигна от искрена изненада.
— И тя е останала тук, независимо че…?
Леката усмивка на Дейн се задържа на лицето му.
— Тя също се влюбила в него. Това станало преди доста повече от десет години. Сребърния гълъб е най-голямото им дете. Но Сладката череша не дели любовта на съпруга си с никоя друга жена.
Последва миг тишина и Сабрина замислено се загледа в мокасина, който държеше в ръка. Този разказ достигна до дълбините й и докосна ответна струна в женската й душа.
— Въпреки това, ако той я обича… — тихо заговори тя, а веждите й се сключиха. — Ако той се безпокои от това, че тя работи толкова много, би могъл сам да й помогне… — още докато говореше, тя отхвърли този довод. Ако Сладката череша обичаше истински чейенския воин, тя никога не би му навлякла презрението и насмешките заради това, че й помага в домакинските задължения. Бръчките по челото й се задълбочиха и Сабрина потъна в мълчание, усетила очите на Дейн върху себе търпеливи, а не обвиняващи. — Е, поне не е било нужно да си взима точно такава красива жена — промърмори тя най-сетне, като поклати разстроено глава. Тъй като погледът й беше прикован в мокасините, Сабрина пропусна изненаданата усмивка, която й отправи Дейн в мига, преди да стане на крака.
— Отивам да ти намеря кобила. Ще се върна навреме за вечеря.
Сабрина разбърка отново месото в котлето и се пресегна да вземе няколко горещи камъка, за да ги постави отдолу. Това също беше нещо, което в началото й бе изглеждало странно, но сега беше просто част от една утвърдена практика. Чейените не готвеха над открит пламък, а нагорещяваха камъни, след което ги изваждаха и използваха топлината им, за да готвят на тях месо. Сабрина вдигна глава при звука от приближаването на Дейн и му се усмихна за поздрав.
Той отвърна на усмивката й, но в сивите му очи остана затаено предупреждение, докато й казваше:
— Намерих ти кон, Сабрина. Бих искал да дойдеш да го видиш.
Сабрина примигна изненадано и като изпъна гръб, седна на пети край огъня.
— Но сега е почти… — застави се да спре и вместо това кимна. Какво имаше? Какво не беше наред? Черната мечка каза няколко думи на чейенски и Пеещата трева се приближи, за да заеме мястото на момичето, като й показа с жест, че трябва да отиде. Сабрина стана бавно, усещайки как страхът започва да взема връх над изненадата и последва Дейн навън. Той премина безмълвно през лагера на половин крачка пред нея, без да спира, докато не достигнаха отвъдния край на големия полукръг от типита. След това се обърна, за да й предложи ръка и забави крачки, докато вървяха по края.
— Сабрина, искам да те предупредя за това, което чух този следобед, докато ти търсех кон заедно с Бягащия вълк. Очевидно чейените изобщо не са убедени, че сме това, за което се представяме.
— Искаш да кажеш съпруг и съпруга? — Сабрина хвърли към слабото лице на Дейн загрижен поглед. — Но ние бяхме толкова предпазливи да не сгрешим нещо.
Едно кратко кимване на тъмнокосата му глава я прекъсна, а на устните му за миг пробягна лека усмивка.
— Очевидно въпросът по-скоро е какво не сме направили.
Бузите на Сабрина порозовяха и тя бързо сведе поглед към земята.
— Но… но откъде биха могли да знаят?
Усмивката отново се мярна на лицето на Дейн, а очите му бяха развеселени, въпреки загрижеността, с която изгледа сведеното лице на момичето.
— Не знам, Сабрина.
Това беше вярно — той наистина не знаеше. Разбира се той имаше достатъчно опит в това изкуство, за да се досети как бяха разбрали. По бизонските постелки оставаха някои непогрешими следи, а в нощната тишина не се бяха чули определени звуци на наслада.
— Черната мечка дали ще каже нещо?