Дейн бързо поклати глава, тъй като долови в гласа на Сабрина усилието, с което превъзмогваше нежеланието си да обсъжда подобен въпрос.
— Не, той е приятел. Не би направил нищо по своя воля, което би ми навредило. Но ако някой го попита направо, няма да излъже заради нас. Никой чейенски воин не би го сторил, дори Бягащия вълк. За тях това би било безчестие.
Сабрина запази мълчание още минута. Пръстите й несъзнателно стиснаха ръката на Дейн и за миг тя почувства увереност от силата на мускулите, които играеха под дланта й. Но, ако се стигнеше до бой, замисли се тя, дали той щеше да рискува собствения си живот, за да я предпази.
Дейн погледна изкосо към нея и забеляза внезапната бледост на лицето й.
— Нищо лошо няма да ни се случи, Сабрина. Не забравяй, че утре сутринта си тръгваме. Просто исках да те предупредя, в случай че се наложи да… отидем малко по-далеч в преструвката си, отколкото бях запланувал.
Лицето на Сабрина пламна, а червенината по страните й се открои отвратително ярко върху пепелявата бледост на кожата й.
— Колко по-далеч?
Усмивката отново озари лицето му, но очите на Дейн останаха любезни. Той побърза да отговори:
— Не чак толкова, че… ъ-ъ… да нанесем някакви трайни увреждания, убеден съм.
Сабрина преглътна мъчително и кимна, като отчаяно се опитваше да накара ума си да заработи. Може би имаше някакво друго решение.
— Каза ли… какво им каза на индианците, Дейн? Как им обясни защо не сме…?
— Казах им, че белите жени не горят от желание да… се занимават… с каквато и да е дейност върху бизонските постелки, когато наблизо има други хора — Дейн не си направи труда да спомене удивлението, което беше предизвикала тази информация сред индианците, нито малкия успех, който бе постигнал в опитите си да поясни аргументацията на белите жени.
— Разбирам — отговорът на Сабрина беше дрезгав шепот. Поне нямаше да й се наложи да дава представление. Вероятно трябваше да бъде благодарна за това.
— Ето кобилата, която ти наех — гласът на Дейн прозвуча по-силно и Сабрина сепнато вдигна глава, осъзнавайки, че вече са достигнали края на лагера и неколцина индианци любопитно ги наблюдаваха с каменни лица от входовете на типитата си.
Сабрина се насили да кимне, дори успя да се усмихне.
— Много мило. Сега обаче трябва да се връщаме. Сигурно вече закъсняваме за вечеря.
Дейн кимна и тръгна напряко през лагера. Само след една крачка той спря и се обърна, за да продължи по по-дългия, обиколен път през покрайнината. Това по-силно от всякакви думи убеди Сабрина, че опасността е по-голяма, отколкото бе посочил Дейн. Беше решил да не преминава през чейенския лагер, парадирайки със странната й бяла красота пред воините, за да не ги подразни още повече. Тя не можа да потисне тръпките, които пробягаха по тялото й. Искаше й се вече да е утре и те да са на мили от индианското село. Усещаше враждебността на хората по-остро от когато и да било, боеше се от тях и ги мразеше, както в началото, неспокойно усещайки множеството чифтове непроницаеми черни като въглен очи, които следяха бавното им придвижване до типито на Черната мечка.
Когато се върнаха, Пеещата трева вече беше сервирала порциите в дървените паници за хранене и на Сабрина не й остана време да обмисля значението или бъдещите усложнения, произтичащи от проблема, който бяха обсъдили с Дейн. За разлика от официалната гощавка през онази първа нощ в типито на Бягащия вълк, обикновеното хранене позволяваше в по-голяма степен участието на жените. Сабрина и Пеещата трева седяха в един кръг с воините и те можеха да слушат и да вземат участие в разговорите. Когато говореха на английски, Черната мечка превеждаше на жена си; когато се говореше на чейенски, Дейн обясняваше смисъла на Сабрина.
В по-голямата си част разговорът засягаше лова на мъжете: кой какви животни е видял, кой е донесъл месо в селото и кой не. Сабрина слушаше с половин ухо, слабо заинтересована от разказите на воините, които дори не познаваше. Но Пеещата трева говореше и се кикотеше свободно, за първи път спокойно в присъствието на белия воин и девойката. Сабрина погледна към жената и се усмихна. Донякъде й завиждаше. Червеникавокафявото й лице беше обветрено и доста набръчкано от многогодишната тежка работа, а някога черните й плитки бяха щедро прошарени със сребърни нишки, но между нея и възрастния й съпруг имаше явна привързаност. Макар че лицето на Черната мечка, както лицата на всички останали воини на чейените, рядко изразяваше някаква емоция, Сабрина се бе научила да гледа в очите, за да търси някаква реакция. И сега, когато вече знаеше какво да търси, тя с изненада откри неочаквано веселие и добро настроение. При техния тежък живот в суровата страна, в която живееха, чейените по някакъв начин успяваха да намерят поводи за смях.