Сабрина успя да кимне, чувствайки как дишането й се учестява, когато Дейн седна с кръстосани крака до нея. Усети допира на коляното му до крака си и се отмести, ужасена от нетърпеливия трепет на тялото си. Нима по душа не беше нищо повече от една лека жена?
Почувства объркания поглед на Дейн върху лицето си и се изчерви още повече. Опита се да повдигне небрежно рамене. Нима той не бе усетил неподправената страст в нейната собствена реакция? Нима не бе почувствал как се бе загубила в огъня му? Сабрина се изкашля и се размърда. Много по-добре ще е да го накара да си мисли, че грешката е била изцяло негова — че само се е подчинявала на маскарада им. Така ще подобри мнението му за нея, мрачно си помисли тя, да не изпробва отново късмета си по пътя за Денвър, който все още им предстоеше. Посред прерията няма да се появят спасителите натрапници.
— Всичко е наред. Разбирам, че… че е много трудно за един мъж да… да овладее нуждите си.
Дейн се намръщи и отново погледна към лицето й. Възможно ли беше да си е представил в такива подробности страстта й?
— Да, знам как си била възпитана, Сабрина. Да мислиш, че мъжете са животни. Позволяваш ни да видим глезена и пощуряваме от отвратителна страст — Дейн заговори по-рязко, отколкото възнамеряваше, тъй като донякъде го беше яд на Сабрина, на самия него и, призна си честно той, на воините на чейените. Между него и момичето имаше цял фут разстояние, но тялото му все още тръпнеше от наново разпалилия се огън, туптеше и настояваше, това не му се бе случвало откакто бе видял Тара за първи път.
Дейн поклати глава при тази мисъл и побърза да промърмори някакво извинение.
— Извинявай, Сабрина. Предполагам, че не съм се съвзел напълно от шока — въздъхна той и премести поглед от момичето към огъня, все още учуден от силата на реакцията си. Вече не беше младо и зелено момче, та да се оставя така на вълните на страстта. Бе откликнал на Сабрина така, както на никоя друга жена или поне на жените, с които си бе имал работа от доста години насам. Но какво означаваше това?
Тръсна гневно глава. „Забрави я!“, нареди си сам той. И без това щеше да му бъде трудно да заспи.
— Утре тръгваме рано, Сабрина. Още призори. Ще ни се наложи да яздим цял ден, за да стигнем до мястото, където ще нощуваме.
Девойката само кимна, без все още да посмее да го погледне в очите. Легна с лице към стената на типито и обърна гръб на Дейн, когото доскоро така страстно бе държала в прегръдката си. Миг по-късно Черната мечка и жена му влязоха в типито. Чейенският воин изглеждаше доволен, но същевременно истински обезсърчен. Радваше се, че приятелят му Белия орел е доказал правотата си, но от друга страна беше доволен, че на другия ден гостите щяха да напуснат типито му. Като се имаше предвид странният навик на бялата жена да стои съвсем облечена и да прави любов с мъжа си само когато са сами, би било не само неудобно, но и затрудняващо да ги карат да им гостуват по-дълго. Той и Пеещата трева не биха могли всяка нощ да стоят часове наред на хладния пролетен въздух. Вече не бяха млади.
Жената изглеждаше вече заспала. Черната мечка промърмори няколко думи на белия воин, преди сам да се насочи към леглото си. Не биваше да се държи негостоприемно, напомни си той. Белия орел беше осигурил месо за дни напред с антилопата, която беше застрелял през деня. Освен това чейените се гордееха с търпимостта си към странностите на другите хора. Чейените, разбира се, бяха прави. Явно бяха много по-умни от белите племена. Отпусна се в леглото и прегърна любвеобилно Пеещата трева, оценявайки всичко онова, което години наред бе получавал от жена си и което бе приемал за дадено. Трябваше да благодари на боговете, че е женен за индианка, а не за бяла жена. Почти веднага добави в молитвата си и Белия орел. С такава жена един воин има нужда от всички сили, които може да събере.
Дейн се отпусна на бизонските кожи и се загледа с празен поглед в менящите се сенки, които огънят хвърляше върху изрисуваните стени на типито. Доста време чуваше само звуците на чейенската нощ: лая на кучетата, далечния вой на койотите, вечния вятър сред типитата. След това се намесиха спомените за Тара, спомените за лудите очи на брат му, когато за последен път го бе видял жив; красивата плантаторска къща с бели колони във Вирджиния; прекрасният смях на Тара, преливащ от прозореца на втория етаж — далечен, но ясен; ведрината навън и невероятното, непочтено поведение на Тара вътре.