Чак тогава дочу тихите звуци, които издаваше Сабрина. Обърна глава към нея, надигна се на лакът и сред тъмнината внимателно се вгледа в лицето й. Мислеше си, че е заспала, но забеляза, че в ъгълчетата на очите й блестят сълзи. Протегна ръка и докосна с питаща ръка рамото й. Сабрина също не каза нищо, а само леко поклати глава, сякаш в отговор. Дейн се намръщи за миг, чудейки се какво да направи. Нима беше толкова разстроена от това, което се беше случило вечерта между тях? Дейн се отпусна отново, промуши ръка под русата й глава, без да обръща внимание на незабавното напрягане на тялото й, и я притегли към себе си, като притисна главата й към облеченото му в еленова кожа рамо. След това нежно я прегърна с другата си ръка.
Сабрина се възпротиви за миг, след това се предаде, чувствайки как по необясним начин хаотичният ход на мислите й секва и постепенно я обхваща топла сигурност. Това й напомни за детството й и за начина, но който баща й я беше прегръщал, за да успокои събуденото от кошмарен сън дете. Тя подсмръкна за последен път и зарови лице по-дълбоко в рамото на Дейн, попивайки сълзите си в ризата му. Постепенно тихото, ритмично туптене на сърцето му я унесе в дълбок, безпаметен сън.
Глава 4
Пеещата трева се събуди тъкмо когато първите слънчеви лъчи осветяха равнините на Колорадо. Прозя се и мързеливо остана да лежи още миг, след това се застави да стане и да добави шепа изсушени стърготини от бизонски тор към жаравата в огнището. Белия орел искаше да тръгне рано сутринта. Трябваше да приготви закуска, преди времето да е напреднало много. Стъпи тихо на отъпкания пръстен под на типито и погледна към белия воин, който все още спеше. Явно Бялата роза се бе обърнала през нощта и бе потърсила рамото на своя мъж наместо възглавница. Усмивката на Пеещата трева стана още по-широка, щом забеляза, че момичето насън бе стиснало ризата на Белия орел. Значи Бялата роза беше неочаквано мъдра, засмя се мислено индианката, като си спомни предишните посещения на белия воин при чейените, когато той бе търсил удоволствие при множество хубави млади девойки. Очевидно Бялата роза не желаеше мъжът й да се скита по нощите без нея.
Дейн се размърда и отвори очи, усещайки странна тежест върху дясното си рамо. Извърна леко поглед и откри, че момичето все още е сгушило глава върху рамото му. Измъкна се изпод нея, като внимаваше да не я събуди.
Бягащия вълк беше изпратил по-малкия си син да докара конете им и да ги оседлае, но все още имаше много работа, преди слънцето да се е издигнало в небето. Дейн се усмихна при спомена за ужасения поглед на приятеля си, когато му бе казал да сложи седлото на кобилата, а не на Сънденс. Чейенът се бе изплашил, че приятелят му ще извърши непростим грях, като позволи на една жена да възседне коня му, докато самият той язди една товарна кобила. Дейн се беше разсмял и бе побързал да увери чейена, че все още не е съвсем сигурен как точно ще стигнат до Денвър. Дори със седло на Сабрина щеше да й се наложи да язди по мъжки. Индианците използваха седла рядко, по-често яздеха на гол гръб, но в никакъв случай нямаха женски седла. Надяваше се, че момичето ще може да язди по този начин и че няма да избухне в гняв от унижение, че й се налага да го направи, мислеше си той, докато се навеждаше да вземе пушката и манерката. Преди няколко дни би предположил, че Сабрина ще направи сцена, но сега не беше съвсем сигурен. Изглежда, най-накрая тя беше превъзмогнала усещането, че всяко неудобство е насочено умишлено срещу нея или поне е било запланувано да й навреди от него или от света като цяло. Но времето щеше да покаже. Единственото нещо, което можеше да каже със сигурност, беше, че Сабрина Уелс е непредсказуема.
Сабрина последва Дейн към типито на Бягащия вълк, като се усмихна през рамо на Пеещата трева. Сега, когато моментът на отпътуването беше дошъл наистина, не можеше да реши дали се радва, че си тръгва или желае да остане още ден-два. Огледа се наоколо. Млади майки дължаха мургавите бебета на гърдите си; воини приготвяха стрели за наближаващия пролетен лов на бизони, като киснеха ремъци от нещавена кожа във вода и закрепваха с тях металните или старомодните кремъчни върхове към тънките пръчки; момчета играеха с техните миниатюрни лъкове с обвити в кожа топки; девойки — умалени копия на техните майки, помагаха в домакинската работа или си играеха на земята с пръчки и изхабени парчета кожа, правейки малки типита. Все още беше твърде рано и работата не беше започнала с пълна сила, но тук-там жените вече се събираха и стържеха бизонски кожи или ги обработваха с мас, за да ги запазят еластични; други украсяваха мокасини с ярки мъниста, а трети тръгваха за вода или разместваха нанизите месо, закачени да се сушат. Пред едно от типитата, край които минаха, имаше разстлани бизонски кожи, разположени в груб полукръг и пълен котел с храна в средата им. Когато някоя приятелка спираше да хапне от предложената храна, това означаваше, че тя изявява желание да помогне да съшият кожите в тини.