Дейн сграбчи гривата на коня и с лекота се метна на гърба му.
— Всъщност седлото не ми е нужно — подхвърли той през рамо, — освен, за да нося багажа си. Подложката ми е напълно достатъчна.
Бягащия вълк вдигна ръка с длан напред и погледна приятеля си в очите за последен път, преди да отстъпи назад, за да направи път на конете. Животът беше твърде непредсказуем. Не искаше да се разделя с приятеля си, без да са си изяснили отношенията. Дейн се усмихна бавно, кимна му и вдигна ръка, за да отвърне на поздрава му.
— Другия път се опитай да почукаш.
Чейенът се усмихна и отстъпи крачка назад.
— А ти, приятелю, бъди внимателен из прериите, за да има следващ път. Успешен лов. И нека стрелата ти да улучи сърцето на всичко, в което се прицелиш.
Дейн кимна и подвикна на Сънденс, като махна с ръка на Сабрина да го следва. За щастие дребната кобила, изглежда, нямаше нищо против да го направи, тъй като момичето нямаше никаква представа как да насочва коня с чейенската юзда, състояща се само от един кожен ремък. Преминаха мълчаливо през лагера и почти бяха достигнали края му, когато Дейн неочаквано спря жребеца си и заговори рязко с воина, който беше застанал на пътя им. Сабрина плахо вдигна очи и лицето й пребледня, когато разпозна ъгловатите черти на Полския ястреб. В началото всички индианци й се струваха еднакво непознати. Но само за няколко дни се бе научила да забелязва индивидуалните различия, а също и враждебните чувства, помисли си тя и през стройното й тяло премина слаба тръпка.
Чейенът отвърна със същото високомерие, като направи жест, сякаш искаше да им каже да си намерят друг път през селото. Но миг по-късно към тях се приближи друг воин, който каза нещо кратко на Полския ястреб. Той само сви рамене и неохотно отстъпи встрани.
— Нещо като племенна полиция, Сабрина. Без съмнение съветът на вождовете им е наредил тази сутрин да държат под око нашия приятел.
Сабрина кимна — изненадано, но с облекчение. Не беше предполагала, че чейените имат подобна цивилизована система. Все пак срещата с Полския ястреб бе направила раздялата с индианския лагер не толкова тъжна. Не се беше привързала чак толкова към Сребърния гълъб, за да пожелае да остане тук за постоянно като пленница на чейените.
Най-сетне бяха отново сред откритото поле. Сабрина изпусна облекчена въздишка, като се удиви на собственото си удоволствие при вида на безводната, скалиста пустош. Преди я беше мразила, беше я считала за пустинна, чужда и изоставена, но сега й се струваше истински рай. Някога бе прочела, че удобствата в живота са относителни и тази мисъл й се бе сторила ужасно глупава, но сега я разбра напълно.
— Изглежда, че ти харесва напускането на лагера на чейените — отбеляза Дейн.
Сабрина му се усмихна и кимна. Дейн подръпна леко юздите на коня, за да го накара да забави малко ход, така че да се изравни с нея. Сивите му очи се спряха на лицето й със странно замислено изражение.
— Така е. Полския ястреб ме изплаши. На твое място не бих го изпускала от очи, Дейн.
Той само й се усмихна и хвърли поглед към посоката, от която идваха.
— Не се безпокой. Но не си мисли, че вече сме извън опасност. Просто сменихме един риск с друг.
— Да, останах с това впечатление от онова, което ти каза Бягащия вълк. Има ли други команчи наблизо? Това ли имаше предвид, като спомена онова, за стрелата и сърцето?
— Отчасти да. Това е само обичаен чейенски израз при сбогуване.
— Но щом чейените имат договор с команчите, а Бягащия вълк е чейен, тогава защо ще…
Смехът на Дейн я прекъсна. Сивите му очи развеселено срещнаха погледа и за миг.
— Не съм сигурен дали не ми харесваше повече, когато не можеше да говориш, без някой да те е попитал нещо.
Сабрина почти беше готова да избухне, когато забеляза веселото му изражение и само се усмихна в отговор.
— Това време свърши, Бял орел. Аз не съм индианка от племето чейени. Почакай само да стигнем до Денвър.
Дейн се разсмя и кимна утвърдително. Добродушното високомерие на девойката му доставяше удоволствие. Не че би могъл да й го каже, но имаше само една причина, поради която би предпочел да бъде индианка, а не бяла жена. Толкова му беше приятен краткият сън тази нощ, когато Сабрина се беше притиснала плътно до него.
— Да се върнем към отговора на въпроса ти. Чейените имат споразумение с команчите, но всъщност не изпитват особена любов към тях. Нито едно от племената не е в наистина добри отношения с останалите, при все че чейените и арапахо са по-приятелски настроени в сравнение с останалите. Между тях по традиция царят не чак толкова враждебни отношения, колкото с останалите племена. Команчите, например, се присмиват на чейените, че ядат кучешко месо, и им се подиграват, че са позволили на оджибуа да ги изтласкат от Минесота. А чейените презират команчите, че не са достатъчно цивилизовани, за да честват празника на Слънцето. Освен това племенната организация на чейените наистина е на едно високо равнище. Полицията, която видя в действие тази сутрин, е добре организирана и контролирана. Управлението на племето също се извършва по по-организиран начин. Вместо да имат множество вождове с различна степен на власт, които постоянно да се борят за надмощие, чейените са създали съвета на четиридесет и четиримата вождове, които ръководят доста демократично. Освен това чейените се държат изключително надменно към останалите племена, защото позволяват притежаването само на три знака за всяка победа над враг. Останалите позволяват по четири. Предполагам, че няма да го разбереш — Дейн се засмя тихо, — но чейените са абсолютно убедени във вроденото им превъзходство над всички останали племена. Съюзът им с команчите е продиктуван само от най-практични причини. Общият брой на всички воини на чейените едва ли е повече от, да речем, три хиляди и петстотин мъже. Арапахо са малко по-малко. Команчите са почти шест хиляди. Когато вождовете започнали да разбират колко мъже имат белите племена те… хм, започнали да се съюзяват, за да се защитават с общи сили.