— Нима се опитваш да ми кажеш, че като нападнаха дилижанса, те само са се защитавали? — гласът на Сабрина прозвуча неочаквано рязко заради спомените за страха и гнева, които бе изживяла, и тя хвърли бърз поглед към Дейн, за да провери дали не го е ядосала с тона си. Очите му срещнаха за миг погледа й, след което Дейн сви рамене и започна да й обяснява, но в думите му нямаше гняв. Това донякъде успокои Сабрина.
— Да, Сабрина, в известен смисъл те са се защитавали. Вече ти казах колко малко са индианците. Дори при сегашното положение белите вече имат числено превъзходство над тях. Най-доброто, което могат да сторят, за да се защитят, е да попречат на идването на нови бели. Очевидно дори диваците и варварите си мислят, че имат правото да се опитат да оцелеят.
Сабрина се изчерви, като чу собствените си думи подхвърлени обратно в лицето й. Сега те й причиняваха болка. Преди да се запознае с чейените, да работи заедно с жените им и да споделя храната им, ситуацията не й беше изглеждала толкова объркана. Много по-лесно беше да се реши индианският въпрос от далечната Филаделфия.
— Доста се привързах към Сребърния гълъб — призна тя, като снижи глас в знак, че се опитва да се извини. — А също и към баща й, Бягащия вълк. Той е един достоен мъж по свой начин. Съжалявам, че ги нарекох варвари и диваци, Дейн. Някои от тях може би наистина са такива, например Полския ястреб. Но за другите сгреших. Съжалявам.
Дейн не откъсна поглед от равнината пред тях, тъй като знаеше, че и бездруго й е трудно да признае това, и не искаше да я унижава допълнително, като я гледа. Изчака я да свърши, след това я погледна през рамо и леко й се усмихна.
— Не бъди прекалено строга към себе си, Сабрина. Мнозина прекарват целия си живот тук, без дори да им хрумне да променят мнението си за индианците. На теб поне ти трябваха само няколко дни.
Тя мълчаливо кимна в отговор. Яздиха така в продължение на няколко мили. Сабрина се размърда неудобно върху седлото, тъй като усещайте, че кожата му започва да прежулва голите й крака. Бяха яздили само няколко часа. Как ли щяха да се чувстват краката й, докато станеше време да спрат за нощувка?
— Какво има, Сабрина?
Въпросителната интонация на Дейн беше неподправена. Тя се изчерви и смутено сви рамене.
— Нищо особено. Добре съм.
По лицето на Дейн премина слаба усмивка. Вече познаваше момичето достатъчно добре, за да знае, че първият й отговор винаги беше това, което смяташе, че е длъжна да каже. Ако попиташе повторно, може би щеше да се добере до истината.
— Седлото ли ти е неудобно?
Тя се размърда и притеснено се изкашля.
— Ръбовете на кожата жулят моите… моите…
Дейн се намръщи и кимна. Не беше помислил за това, а трябваше. Предишната вечер сам беше почувствал невероятната мекота на кожата на бедрата й.
— Извинявай, Сабрина. Трябваше да се сетя сам. Нека да помисля. Може би ще успея да направя нещо, когато спрем за обяд.
Но какво можеше да направи, запита се той. Да разреже полата й, така че да обвие с плата голите й крака и да ги предпази от грубата кожа на седлото? Но ако изведнъж им се наложеше да препуснат в галоп, Сабрина в никакъв случай нямаше да успее да се задържи по този начин. Иронична усмивка изви леко ъгълчетата на устните му. Можеше да й даде назаем собствените си панталони от еленова кожа — те щяха да предпазят нежната й плът — но въпросът беше как тя щеше да реагира на идеята да язди с гол мъж през следващите няколко дни. Реши, че няма да е разумно дори да й предлага този вариант.