Когато най-сетне Дейн вдигна ръка, за да й даде знак, че спират, Сабрина изпусна дълбока въздишка. Положението ставаше все по-лошо. Вече нямаше позиция върху седлото, в която да се чувства удобно. Всяко движение на кобилата прежулваше разранената й кожа още повече.
Дейн скочи от жребеца си и отиде при нея, за да я свали от седлото. Хвана я през кръста и я сложи на земята. Щом краката й докоснаха земята, Сабрина прехапа устни, за да не извика от болка. Кожата на бедрата й пламтеше по цялата им дължина.
Дейн забеляза внезапната й бледост и се намръщи, тъй като усети, че Сабрина полага геройски усилия да не извика от болка. Не беше осъзнал колко лошо е състоянието й.
— Ето, вземи това парче плат и върви при потока. Измий краката си със студена вода. Ще се почувстваш малко по-добре.
Сабрина само кимна. Беше твърде окрилена от възможността да облекчи болките в краката си, за да се чувства обидена от директното им споменаване.
— Трябва да те предупредя. Аз също отивам на потока да се освежа и да напоя конете. По-добре стой от другата страна на дъбовия шубрак. Обещавам да не гледам.
Сабрина отново кимна и бузите й се зачервиха още повече. По някакви причини възможността Дейн да види голите й крака вече не изглеждаше толкова трагична, както някога. Леденостудената вода беше истинско блаженство за изприщената й кожа. За съжаление прекалено скоро чу гласа на Дейн да я вика. Трябваше отново да тръгват. Въздъхна дълбоко и за последен път притисна компреса към изранените си крака, след което стана и бавно тръгна към него.
Като наближи, Сабрина спря от изненада. Дейн беше преместил седлото на жребеца си и сега за последен път проверяваше дали са затегнати ремъците.
— Какво правиш?
— Ще яздим заедно, както преди — отвърна лаконично Дейн. В тона му прозвуча слабо раздразнение и Сабрина не попита нищо повече. Дейн можеше да си представи колко ужасен би бил Бягащия вълк в такава ситуация. Самият той не беше особено зарадван. Достатъчно трудно му беше през цялата нощ да държи в прегръдките си стройното тяло на Сабрина и да се наслаждава на приятното усещане от притискането на тялото й. Сега щеше да бъде двойно по-трудно.
— Ако се наложи да бягаме, аз ще взема пушката си и ще се прехвърля на гърба на кобилата. Ти ще останеш на Сънденс.
Девойката кимна, изчака Дейн да се качи на седлото и пристъпи напред, като вдигна ръце, за да може той да я вземе при себе си. Настани се внимателно до стегналото му тяло и промърмори нещо в благодарност за предложеното й парче пемикан. Тръгнаха отново. От една дупка пред конете се показа прерийно куче. Изцвърча и отново се скри. Жребецът изпръхтя и затанцува на място, като извиваше шията си назад в дъга.
— Дейн, не съм сигурна, че ще успея да удържа Сънденс, ако ми се наложи да яздя сама. Как се действа с тази юзда?
— Сънденс е обучен по системата на чейените и се подчинява на заповеди с глас и притискане с крака. Ако аз тръгна напред с кобилата, той трябва да ме последва. Просто стисни гривата му с две ръце и се наведи колкото можеш по-ниско на седлото. Ако искаш да забави, тогава се изправи малко и седни на седлото. Не му подвиквай, освен ако наистина не го искаш, защото тогава ще спре изведнъж и вероятно ще се преметнеш над главата му.
Сабрина повдигна светлите си вежди с подозрителна въздишка. От обясненията му беше останала с впечатлението, че бягството от команчите е не по-малко опасно от възможността да бъдеш заловен от тях.
— Купи ли кобилата, която трябваше да яздя?
— Не, просто я взех назаем. Няколко пъти сме мерили силите на Сънденс срещу най-добрите коне на чейените и всеки път той ги изпреварваше с лекота. Обещах им да им върна кобилата с жребче от него — Дейн се засмя тихо. — Ако искаш вярвай, ако не искаш — недей, но чейенът реши, че сделката е по-изгодна за него. От една страна, се отървава от кобилата, от която така или иначе не се нуждае в момента, а от друга, следващата пролет ще получи жребче, от което вероятно ще излезе добър боен кон.
Сабрина се усмихна на индианската привързаност към бързите коне.
— Жалко все пак. Те са толкова различни. Сънденс е много по-хубав от кобилата, дори много по-хубав от всички индиански понита, които съм виждала тук.
— Той не е индианско пони. Преди пет години в Мексико видях един арабски жребец — най-красивия кон, който някога съм виждал. Освен това беше бърз като светкавица. Собственикът му — един богат испанец, твърдеше, че е пряк потомък на чистокръвните арабски коне, докарани тук още по испанско време. Не искаше да го продава за нищо на света, така че купих най-добрата кобила, която успях да намеря, и я заплодих от жребеца. На другата пролет се роди Сънденс. Засега е още много млад, но мисля, че е добър като баща си, дори още по-добър. По-едър е от него и това ми харесва.