Сабрина се разсмя и се размърда. Незабавно почувства как ръката на Дейн се стяга около кръста й.
— Освен това е отнел няколко трофейни пера от чейенските ти приятели и ми се струва, че това също ти допада.
Тихият му смях прозвуча до ухото й. Сабрина се усмихна, усещайки, че е отгатнала истината. Поне това оставаше непроменено, без значение дали беше във Филаделфия, или тук. Мъжете обичаха истински добрите коне. Откриването на това сходство донякъде я успокои и усмивката остана на лицето й.
Може би Сабрина нямаше да бъде толкова самодоволна, ако беше видяла потъмняващия блясък в сивите очи на Дейн, когато ги сведе, за да погледне усмихнатото й лице. Както бе предполагал, меката тежест на бедрата й бързо възпламени отново огъня в него. Тялото му прекалено добре си спомняше сладката й отстъпчивост през отминалата нощ, изпъкналите й, стегнати гърди под ръцете му. Тогава не беше сигурен дали не си бе въобразил ответната реакция, която бяха предизвикали в тялото му ласките им. Състоянието му едва ли можеше да бъде наречено подходящо за трезва преценка, сухо си напомни той. Но сега главата му не беше замъглена от надигащата се страст — или поне не чак толкова, отстъпи мрачно той, когато Сабрина отново се размърда и огънят в плътта му изпусна сноп искри. Сковаността, с която бе яздила отначало, бе изчезнала. Главата й спокойно почиваше върху рамото му, а едната й ръка безгрижно се бе отпуснала върху неговата, с която я придържаше през кръста. Тялото й се притискаше, меко и спокойно, към нарастващото напрежение на мускулите му. Щеше да бъде щастлив, ако успееше да запази самообладание, докато стигнат до Денвър. Сабрина се люшна към него, тъй като Сънденс се подплаши от малката прерийна птица, която изхвръкна от храстите, обграждащи близкия поток. Дейн изсумтя и навъсено се поправи. Както вървяха нещата, щеше да бъде щастлив, ако издържеше, докато станеше време да направят бивак за през нощта.
Сабрина първа видя прахоляка, който вдигаше един самотен ездач пред тях. Това малко я учуди. Целият следобед Дейн изглеждаше странно разсеян и един-два пъти й се беше сопвал, когато се бе размърдвала върху седлото, развълнувана от красотата на ясносиньото прерийно небе или от пъстрите петна на случайните диви цветя. След като първият й опит да завърже разговор с него се бе провалил, Сабрина не направи повече опити и ездата им бе продължила в донякъде приятно мълчание. Видяното я накара да вдигне ръка и да посочи към облака прах. Дейн дръпна юздите на жребеца и го насочи по-навътре в сянката на едно от малките дървета, които ограждаха потока. След това остана загледан напред цяла минута.
Най-накрая се усмихна и кимна сякаш на себе си.
— Всичко е наред, Сабрина. Не е индианец. Всъщност е един приятел.
Девойката кимна, като прикри изненадата си. Може би из тези места имаше толкова малко хора, че всички се познаваха, както индианците, така и белите.
Дейн изчака още няколко минути, докато ездачът приближи съвсем и излезе отново на светло, за да привлече вниманието му. Сабрина огледа непознатия, докато се приближаваше към тях, и се притисна по-плътно към Дейн, тъй като реши, че този мъж е най-мръсното и недостойно създание, което е виждала някога. Носеше риза от еленова кожа като Дейн, но, за разлика от него, ризата на новодошлия беше почти черна от мръсотия и мазни петна, ресните й бяха неравни, дори липсваха на места. Беше обут в някакво също така мръсно, размъкнато подобие на панталони от раиран плат. Тъмната му брада беше дълга и неподдържана. Сабрина имаше усещането, че ако се загледа по-внимателно, би могла да открие с какво се е хранил през последните няколко седмици. И под смачканата му кожена шапка, захабена като останалите му дрехи, се спускаше дълга кестенява коса с неопределен оттенък. Сабрина леко потрепери, доволна от засиленото притискане на ръката на Дейн.
— Блу Джеймисън, Сабрина Уелс — очите на Дейн весело проблеснаха от зле прикритото учудване на мъжа при вида на девойката, а също и от изражението, изписано на лицето на Сабрина.
Мъжът, когото бяха нарекли Джеймисън, се досети да кимне, като докосна с пръсти периферията на мръсната си шапка и се опита да примигне. Откъде ли, по дяволите, Морган бе успял да намери това момиче? Бог му беше свидетел, че в града ги имаше в излишък, но тук…