Изненадата се изписа ясно на лицето на Блу, който обаче кимна хрисимо и извърна погледа си към Дейн.
— С мен няма проблеми. Но ти няма да я оставиш току-така в Денвър да се набута в някоя каша. Дори няма да я зарежеш просто така.
Дейн сви рамене, като прикри собствената си изненада от отговора на момичето.
— Ще му мисля, когато му дойде времето, Блу — каза Дейн, като насочи коня към потока и остави животните да се напият с вода. За миг всички останаха безмълвни. Очите на Дейн замислено се спуснаха към Сабрина. Несъмнено Сабрина желаеше да скрие миналото си, но по каква ли причина? А липсата на всякакъв интерес към Денвър, непознаването й на това място, безразличието й към въпроса, колко бързо щяха да стигнат дотам, го караха да мисли, че не толкова искаше да отиде в Денвър, колкото се опитваше да избяга отнякъде другаде. От начина, но който бе реагирала на него, Дейн предположи, че има замесен друг мъж. Мъж, но не съпруг. Нито една омъжена жена не би могла да бъде толкова невежа. Може би баща? Или настойник, с когото не се е разбирала… Но кой беше той? И защо?
Сабрина изведнъж възкликна, като отново привлече вниманието му към себе си. Цялата се бе изчервила, тялото й се бе напрегнало от гняв. Дейн не каза нищо. Скри слабата си, развеселена усмивка, докато разглеждаше пламтящото й лице. Беше предположил, че не е разбрала по-раншния намек на Блу за сексуалните предпочитания на индианците, но очевидно през цялото време беше мислила над думите му. И сега ги бе проумяла.
— Самият аз се връщам в Денвър, Дейн. Искате ли да си имате компания, или предпочитате да сте сами?
Дейн се поколеба за миг, след което кимна. Щеше да бъде много по-добре да пътува с компания, както за Блу, така и за тях, и най-вече за Сабрина.
— Ще останем заедно. Но все пак не мога да предложа бърза езда, ако това представлява проблем.
Джеймисън поклати глава. Дейн въздъхна леко и кимна. Проклет да е, ако Сабрина нямаше ангел пазител, който през цялото време бдеше над нея.
Беше късно, когато спряха за вечеря. И тримата бяха изморени, така че нямаше много разговори, особено след като Дейн бе открил, че очите на Блу изучават прекалено внимателно Сабрина и бе вдигнал глава в нямо предупреждение. Блу бе побързал да свие рамене и да извърне поглед, като оттогава се опитваше да не обръща внимание на момичето, доколкото можеше. Сивите очи на Морган бяха проблеснали като острие, изтеглено от капията. А Блу познаваше Морган достатъчно добре, за да не се опитва да предизвиква гнева му. Щом момичето беше негово, значи беше негово, поне що се отнасяше до Блу. Може би в Денвър щеше да има по-склонни да спорят — жените все още бяха голяма рядкост в миньорските селища — но това вероятно щеше да бъде фаталната грешка в живота им.
Следващият ден отмина бързо. Времето отново се затопли под горещото слънце и сухия, топъл вятър, който индианците наричаха чинук. Дейн застреля двойка прерийни яребици, които конят на Блу подплаши от храстите, и малката група спря по-рано, за да си направи бивак. Не се забелязваха никакви следи от команчи всъщност нямаше никакъв белег за друго живо същество, освен самите тях. През повечето време Сабрина се развличаше с гледката на приближаващите далечни планини. Разстоянията в равната прерия бяха измамни, но въпреки това тя се съмняваше, че им остава повече от още един ден езда. А от онова, което бе споменал Дейн, Денвър се намираше точно в подножието на планината.
Наблизо зави койот и Сабрина почти изпусна тенекиените чинии в потока. Смехът на Дейн я стресна още по-силно и я накара да се обърне.
— О… ти ли си, Дейн? — тя му кимна с глава, намръщена, но и малко зарадвана. Натопи чинията във водата и загреба в шепа малко пясък от дъното, за да я измие, както правеха чейените.
— От койота ли се изплаши, Сабрина? Това като че ли не ти подхожда — Дейн седна на пети, като се протегна, за да й подаде следващата чиния.
Сабрина изненадано повдигна вежди, след това се усмихна печално и отново погледна към чинията.
— Помислих, че е вълк.
Дейн се усмихна по-широко.
— Воят на койота е по-писклив и има друга мелодия. Във всеки случай вълците рядко идват толкова на юг. Може би във високите части на планината могат да се намерят един-два, но не и тук.
Сабрина кимна и протегна ръка към последната чиния, която Дейн й подаде.
— Дейн, нали те помолих да вдигаш повече шум, когато идваш зад гърба ми? Ако не го правиш, ще те накарам да си сложиш хлопатар — пошегува се тя, като го погледна през рамо и му отправи една от редките си сладки усмивки. — Всъщност къде си се научил да ходиш така? Мислех, че всички тук ходят така, но Блу тропа дори повече от мен.