Дейн се усмихна широко и се настани до нея с кръстосани крака.
— Сега си много по-тиха, отколкото в началото. Ако бяхме прекарали в селото на чейените още няколко дни, щеше да започнеш да ме стряскаш, както аз тебе.
Сабрина се засмя, поласкана и смутена от комплимента. Наистина полагаше усилия да внимава как стъпва. След това изведнъж се намръщи и вдигна чинията по-близо до очите си, за да я разгледа на слабата светлина на залеза.
— Дейн, виж! Ето тук, на дъното, тази малка частица пясък.
Дейн погледна и веднага се намръщи. Протегна ръка, взе чинията от момичето и изтръска пясъка от нея.
— Забрави това, Сабрина. Забрави, че изобщо си го виждала.
— Но… но, Дейн…
— За Бога, Сабрина, карал ли съм те да направиш нещо друго? Казах: забрави го!
Сабрина се сепна от намръщеното му изражение и учудено продължи следи как Дейн стана на крака и нервно избърса чинията в панталона си.
— Но, Дейн — тя смутено разпери ръце, — песъчинката приличаше на злато…
— Не ми пука на какво е приличала!
Думите му бяха по-малко плашещи от силата на гласа му. Сабрина замлъкна отново, а Дейн изведнъж рязко й обърна гръб. И по-рано го беше виждала да избухва, но по някаква причина гневът му сега не я плашеше толкова, колкото в началото. Вече не мислеше, че Дейн възнамерява да я нарани, Сабрина свъси вежди от това откритие, но сега нямаше време да го обмисля.
— Сабрина, моля те — гласът на Дейн неочаквано беше омекнал, сякаш отпаднал от някаква, силна умора, за чиято причина Сабрина нямаше никаква представа.
— Да приемем, че през последните няколко дни съм ти помогнал малко и сега искам да ми се отплатиш с услуга. Ако кажеш на някого какво си видяла тук… Не знаеш ли защо в дилижанса, с който идваше насам, имаше толкова много хора? Не знаеш ли защо изобщо имаше дилижанс? Този маршрут допреди няколко месеца изобщо не съществуваше. После плъзнаха слухове, че тук, на юг от Пайкс Пийк имало злато. Започнаха да се изсипват хиляди хора, за да го търсят. Блу Джеймисън е един от тях. — Дейн се обърна бавно. Сабрина вдигна учудения си поглед към него, но откри, че изражението му е непроницаемо, а сред сенките на залязващото слънце не можеше да види очите му. — Остави песъчинките там, където са, Сабрина. Тук няма много злато и след няколко месеца златотърсачите ще се махнат оттук и ще се преместят някъде другаде. Кажи на някого какво си видяла в пясъка, носен от потока, и утре ще бъдат тук, а всички земи наоколо ще бъдат опустошени.
Сабрина се поколеба за миг, след това бавно кимна. Все още не можеше да го проумее напълно, но разбираше, че Дейн обича тази страна, и то такава каквато беше. Не можеше да отвърне на любезното му отношение, като я разруши.
— Добре, Дейн. Никога нищо не съм виждала. — Сабрина се насили да се усмихне, докато говореше, и забеляза как бързо изчезва напрежението му. Дейн се размърда смутено — той, когото никога не бе виждала да изпитва неудобство — и промърмори някаква благодарност. Но предишното спокойствие, на което се бяха насладили за кратко, си беше отишло и двамата се върнаха при постелите си в напрегнато мълчание.
Няколко часа по-късно Сабрина още не спеше. Безсънието й я учуди. Обикновено беше много по-изморена от Блу и Дейн и въпреки това можеше да почувства движението на гърба на Дейн, опрян в нейния — ритмично доказателство, че той спеше дълбоко. И не срамът, че дели с него едно одеяло, я държеше будна. От онази нощ, когато бе лежала в ръцете му и бе притискала толкова силно стегнатото му тяло, срамът й от него беше изчезнал. Спокойно можеше да се притисне в него, търсейки топлина в нощта и изпитвайки само сладкото чувство, че е на сигурно място и че нищо не я заплашва. Но утре сутринта щяха да стигнат в Денвър. Блу бе потвърдил предположението й, докато вечеряха. Дейн Морган отново щеше да се запъти, накъдето го водеха собствените му дела, а тя… Какво щеше да прави в Денвър? Досега не й беше оставало време да си зададе този въпрос. Как щеше да оцелее там?
След първата безрадостна нощ в чейенското село Сабрина бе възвърнала достатъчно от духа си, за да изпитва поне малко увереност, че постъпва правилно. Освен това не възнамеряваше отново да попада под властта на пастрока си. Малкото пари, с които разполагаше, бяха останали на дилижанса, когато Дейн я бе спасил от нападението на команчите, а щяха да й трябват пари, за да плаща за хотел. Трябваше й и нова рокля. Сегашната беше невъзможно да се поправи.
Златото в потока беше една възможност, която й бяха изпратили самите небеса. Дори да не успееше да събере достатъчно, сигурно щеше да стигне за няколкодневен престой, докато си намери някаква работа в Денвър. Не беше нужно да казва откъде го е намерила. Можеше да каже, че идва от… откъде ли всъщност? Никой не би могъл да узнае.