Внимателно отметна одеялото, като сдържаше дъха си от страх да не събуди мъжа, който спеше до нея. Не си правеше илюзии каква ще бъде реакцията му, ако я хванеше. Дейн не помръдна и Сабрина притвори очи в безмълвна благодарствена молитва. Чиниите все още не бяха прибрани, тъй като щяха да им потрябват за закуска. Блу беше предложил да направи хляб в тиган, каквото и да значеше това. Сабрина се промъкна тихо като индианец, взе една чиния, след това взе още една. Нямаше много време, така че по-добре да използва две. Слава Богу, от безоблачното небе светеше кръглата луна. Тази светлина трябваше да е достатъчна.
Потокът беше като течен лед, но Сабрина не обърна внимание на студа, съсредоточена само върху това, което правеше. Не можеше напълно да отдели златните частици от пясъка, така че след няколко опита се предаде и започна да изсипва пясъка в другата чиния. И без друго беше открила, че не можеше да използва двете едновременно. Някои от загребванията бяха по-добри от другите и златните частици проблясваха смътно на лунната светлина. Имаше едно място в потока, където от водата стърчеше голям камък. Пясъкът, който се бе насъбрал край него, изглеждаше много по-богат на злато.
Луната започна да залязва и Сабрина се насили да работи по-бързо, тъй като знаеше, че не й остава много време. Все пак на чинията се беше събрала прилична купчинка, която започваше да расте все по-бързо, тъй като движенията й ставаха по-умели. Пръстите й бяха премръзнали, но тя не обръщаше внимание на сковаността им, успокоявайки се, че няма да работи още дълго. Нямаше представа колко струва златото или дори колко беше събрала досега, но сигурно щеше да бъде достатъчно, за да…
Изведнъж замръзна, а сърцето й спря да бие от страх. Късите косъмчета по врата й настръхнаха. Някой я гледаше. Извърна се с тих, ужасен вик, очаквайки да види някой гол команч с лице, боядисано с цветовете на войната.
— Дейн!
Той не помръдна. Стоеше неподвижен, както се беше облегнал на едно чворесто дърво.
За миг Сабрина остана загледана в него, а сърцето й препускаше лудешки от страх. Звукът му така отекваше в ушите й, че не можеше да чуе нищо друго. Дори шумното бълбукане на водата беше някак странно приглушено. Не можеше да помръдне, не можеше дори да откъсне очи от лицето му. Не беше ли си помислила по-рано, че той никога не би я наранил? Сегашното му изражение обаче я караше да се съмнява. Полуприкрит от сенките, той изглеждаше твърде висок. Сабрина си спомни силата на ръцете му и потрепери от неподправен страх. Преди още да е заговорил, тя почувства заплахата на гнева му.
— Какво правиш, Сабрина?
Дъхът й заседна в гърлото и Сабрина издаде странен звук, опитвайки се да се изкашля. Цялото й тяло се разтрепери, отначало слабо, след това с нарастваща сила. В сравнение с мрачната, надвесила се над нея фигура на Дейн, един индианец би изглеждал просто безопасен.
— Попитах ви нещо, госпожице Уелс. Чухте ли ме, или трябва да повторя въпроса си?
Сабрина се насили да отвори уста и се помъчи да отговори, но успя само да издаде слаб, несвързан звук. Стисна в юмруци плата на роклята си, опитвайки се да смекчи треперенето си. Преглътна с неимоверни усилия и отново се опита да отговори.
— Не… — смотолеви тя най-накрая, а звукът беше сух и слаб като шумолене на сух лист под есенния вятър. — Не, аз… те чух — изглеждаше безсмислено да се опитва да обясни какво прави. Без съмнение Дейн вече беше разбрал.
Той се изправи и отстъпи от дървото. Сабрина отново потрепери. Чинията със златния пясък лежеше в краката й като нямо доказателство за вината й. Нямаше начин да я скрие.
— Какво… какво ще правиш с мен, Дейн?
Той не отвърна, а тръгна към нея, напомнящ на свръхестествено видение. Стъпките му бяха безшумни, както винаги, а раменете му препречваха пътя на сребристата лунна светлина. Най-накрая спря само на стъпка от нея и я изгледа от горе до долу.
Сабрина беше в състояние само да го гледа в ням ужас. Умът й подсказваше да извика на помощ Блу Джеймисън — ако той можеше и ако пожелаеше да й помогне — или да бяга, или да се моли, или да се опита да обясни, че не е възнамерявала да каже на никого. Изведнъж Дейн я сграбчи за ръката. Сабрина издаде слаб, приглушен вик и инстинктивно вдигна ръка пред лицето си, като се сви.
— Не! Не ме удряй, моля те!
Думите й пробиха яростния лед на гнева му. Дейн я стисна по-здраво и я дръпна към себе си. Ръцете му трепереха от едва сдържана ярост. Не можеше да повярва, че Сабрина бе направила подобно нещо. Беше като замаян, когато я видя край потока. Сабрина му беше дала думата си и той й беше повярвал. Лъжата го засегна като физически удар. Потайните движения, с които Сабрина се бе измъкнала изпод одеялото, го бяха разбудили. Дори тогава се бе опитал да приеме, че е станала само за да пие вода или по естествена нужда. През последните няколко часа я беше наблюдавал и сега по-скоро изпитваше някаква болка, отколкото гняв. Това го объркваше повече от всичко останало.