Конят изпръхтя раздразнено и хватката на мъжа върху кръста й незабавно се стегна.
— Престанете да мърдате или заради вас и двамата ще паднем на земята!
Сабрина отново се изчерви и предизвикателно вдигна брадичка, макар да не успя да събере достатъчно смелост, за да погледне в тъмните очи на мъжа. В гласа му прозвучаха особени нотки, сякаш мъжът беше привикнал да командва.
— Моля ви, сър! Сега вече съм съвсем добре. Не е нужно да… да яздим толкова… близко.
Тихият му смях я накара сепнато да вдигне очи към него и да смръщи лице.
— Когато двама души яздят на едно седло, няма възможност за твърде много благоприличие.
Лицето й пламна.
— Е, ако бяхте поне малко джентълмен, щяхте да слезете от коня и да ме оставите да яздя сама.
Мъжът само се изсмя отново и очите му за миг я погледнаха с мързеливо предизвикателство.
— Ако бях поне малко джентълмен, нямаше да съм на лов из тези равнини, а вие вече щяхте да бъдете жена на индианец.
Лицето й отново пламна, но умът й прие логиката на думите му. Сабрина неохотно сви рамене и се насили да кимне.
— Мисля, че трябва да ви благодаря — сковано рече тя. — И да се представя както подобава. Казвам се Сабрина Уелс. От Филаделфия съм.
Сабрина не забеляза ироничната усмивка, която премина по устните на мъжа, преди той да кимне с глава и да отвърна със същата сериозност:
— Дейн Морган. За мен е чест да ви помогна, мадам.
Сабрина отново кимна, неспособна да измисли нещо друго.
— Е, това поне сваля един товар от плещите ми. Вече съм представен както подобава — добави мъжът.
Зелените й очи проблеснаха подозрително към лицето му, докато Сабрина се чудеше дали не й се подиграва. Но изражението на лицето му, надвесено над нейното, оставеше безстрастно като камък. Сивите му очи явно продължаваха да бъдат заети с пътя пред тях, а устните му бяха съвсем леко извити, но недостатъчно, за да може това да се приеме за усмивка. Сабрина го изгледа продължително и реши, че той няма груб и нецивилизован вид, но след това побърза да се поправи. Мъжът несъмнено беше варварин, каквито бяха и земите, в които живееше. Един Бог знаеше какво щеше да направи с нея.
— Къде отиваме?
— Първо до реката — той посочи с глава право напред, към ивицата приличащи на шубрак дървета, които тъкмо се бяха появили на хоризонта. — Помислих си, че може би ще поискате да се поизмиете.
Сабрина му метна бърз поглед, но този път сама се изненада от това, че в зелените й очи имаше не толкова неудоволствие, колкото смущение.
— Благодаря — каза тя заеквайки, след като безуспешно се бе опитала да открие по лицето му някакъв признак, че я лъже или й се подиграва.
Сивите му очи за миг се сведоха към нейните, а усмивката му й се стори неочаквано нежна за строгите черти на лицето му. Погледите им се задържаха за миг и Дейн Морган кимна окуражително.
— Всичко е наред, госпожице Уелс. Имали сте тежък ден, доколкото разбирам.
Реката беше студена и Сабрина бързо дръпна от водата пръста си, с който беше пробвала температурата. За миг остана неподвижна, забила тъжен поглед в кристалночистите води на реката, като мислено ги сравняваше с лукса на големите медни вани и кофите с топла вода, които бе свикнала да приема за нещо нормално. Укори се строго, че този лукс беше нещо, което може би вече никога нямаше да види. Нямаше друг избор, освен ако не искаше да си стои мръсна, поне за момента.
— Планинските снегове тъкмо започнаха да се топят.
В гласа на трапера можеха да се доловят любезни нотки, докато се приближаваше към момичето с малка кърпа и калъп сапун в ръка.
Сабрина кимна в отговор, като се досети, че мъжът беше търсил именно кърпата и сапуна в странната на вид чанта, закрепена на седлото. Беше се побояла да го попита какво му е нужно.
— За няколко седмици става дванайсет, може би дори петнайсет фута дълбока, а след това почти пресъхва и през останалата част на лятото е само едно кално поточе.
— Звучи възхитително — отбеляза с кисела физиономия Сабрина, без да забележи намръщеното изражение, което премина по лицето му в отговор на раздразнения й тон.
Дейн Морган сви рамене, обърна се и тръгна към кафеникавия си кон, който го чакаше неподвижно, а юздите му бяха пуснати свободно върху скалистата земя. Конят изпръхтя и отстъпи назад при приближаването на Дейн, който го потупа успокоително по гърба и привърза към седлото украсената с мъниста торба.